— Аз, разбира се, помолих за две къщички, Анджин-сан — една за вас и една за мен, но за жалост само една беше свободна, много съжалявам. Затова пък Йошинака-сан няма нищо против. Дори е много доволен, защото по този начин не му се налага да организира двойна охрана. Поставил е часови на всяка пътека, така че сме в пълна безопасност и никой не може да ни обезпокои, както ставаше другаде. Пък и защо да бъдем обезпокоявани? Какво лошо може да има в тези две отделни стаи, още повече, че с мен спи Чимоко?
— Нищо. Но вие сте права — такова красиво място не бях виждал. Колко сте умна и прелестна.
— Ах, Анджин-сан, колко сте мил с мен. Първо баня, после вечеря и саке — много саке.
— Прекрасно.
— Но моля ви, Анджин-сан, оставете този речник на мира.
— Нали все ме насърчавахте да уча!
— Ако оставите книгата, ще ви разкрия една тайна.
— Каква?
— Поканих Йошинака-сан да вечеря с нас. И няколко дами, които ще ни развличат.
— Охо!
— А след като ви оставя, обещавате ли да си изберете една от тях?
— А, не, съжалявам, но при това положение има опасност да обезпокоя съня ви.
— Обещавам ви да спя непробудно, любов моя. Сериозно ви казвам, една промяна ще ви се отрази много добре.
— Да, но догодина, сега още не.
— Бъдете сериозен!
— Аз съм напълно сериозен.
Събудиха го сърдити гласове и постепенно започна да различава сред тях португалски говор. За миг помисли, че продължава да спи и сънува, после разпозна гласа.
— Родригес!
Марико измърмори нещо насън.
Щом чу стъпки по пътеката, Блакторн скочи на колене, опитвайки се да овладее обзелата го паника. Вдигна я на ръце като кукла, запъти се към вратата, но спря — някой я отваряше вече от външната страна. Беше Чимоко — свела глава, а очите дискретно затворени. Той се втурна покрай нея с Марико на ръце и я положи нежно върху собствените й завивки, все така в полусънно състояние, и отново се втурна безшумно към стаята си, облян от студена пот в топлата лятна нощ. Пипнешком сграбчи едно кимоно и отново се върна на верандата. Йошинака вече се изкачваше по второто стъпало.
— Нан десу ка, Йошинака-сан?
— Гомен насай, Анджин-сан — започна Йошинака. Посочи към факлите, пламтящи в другия край на градината, където беше главната порта, и изрече порой от думи, които Блакторн не разбра. Основното обаче схвана — че някакъв човек, варварин, иска да го види, а той му казал да чака, а онзи не искал да чака и се държал като даймио, какъвто изобщо не бил, и се опитвал да мине със сила покрай стражата, но той го спрял. Казал, че е приятел на Анджин-сан, вярно ли е?
— Ей, англичанино, аз съм — Васко Родригес!
— Ей, Родригес! — извика щастлив Блакторн. — Ей сега ще дойда! Хай, Йошинака-сан. Каре уа уаташи но ичи юджин десу. Наистина ми е приятел.
— А со десу!
— Хай, домо.
Блакторн се спусна по стъпалата към портата. Зад гърба си чу гласът на Марико:
— Нан джа, Чимоко?
Чимоко й прошепна нещо, защото тя властно извика след това:
— Йошинака-сан!
— Хай, Тода-сама!
Блакторн се озърна назад. Самураят се качи по стъпалата и прекоси верандата към стаята на Марико. Вратата й беше затворена, а пред нея бе застанала Чимоко. Смачканите й завивки бяха до вратата, където им беше мястото, в случай че господарката желае тя да спи близо до нея. Йошинака се поклони на вратата и започна да докладва. Блакторн се затича бос по пътеката, а въодушевлението му нарастваше. С широка усмивка беше впил поглед в португалеца, а пламъчетата на факлите играеха по обиците и токата на закачливо кривнатата шапка на Родригес.
— Ей, Родригес! Колко се радвам да те видя! Как е кракът ти? Как ме откри?
— Пресвета Богородице, та ти си напълнял, англичанино! Я как си изпълнил дрехите! Имаш здрав и бодър вид, пък и държането ти е като на някой даймио!
Родригес го прегърна мечешки и Блакторн му отвърна със същото.
— Как е кракът ти?
— Боли ме, дявол да го вземе, но се движи, а те открих, като разпитвах къде е отседнал великият Анджин-сан — великанът варварин, бандитът със сините очи!