— Когато зави рязко срещу вятъра, а аз бях по средата на кораба, го направи, за да ме изхвърлиш през борда, нали?
— Да — отговори незабавно Родригес и стана на крака. — Да, радвам се, че ми задаваш този въпрос, защото страшно ми тежи на съвестта. Радвам се, че съм жив да ти се извиня, защото нямаше да намеря сили сам да си призная. Да, англичанино. Не моля нито за прошка, нито да ме разбереш, нищо. Но съм щастлив, че мога да си призная този срам лично на теб.
— Допускаш, че и аз ще направя с теб същото ли?
— Не. Но като му дойде времето… Човек не знае как би постъпил, докато не настъпи моментът на голямото изпитание.
— Да ме убиеш ли дойде?
— Не. Мисля, че не това беше първата ми мисъл, макар и да знам, че заради моя народ и страна е по-добре, да си мъртъв. И ти го знаеш. Тъжно, но факт. Колко нелеп е животът, нали, англичанино?
— Аз не искам твоята смърт, лоцмане. Само Черния ти кораб.
— Чуй, англичанино — каза Родригес без злоба. — Ако се срещнем в открито море, ти на твоя кораб, аз — на моя, внимавай за живота си. Затова дойдох — да те предупредя. Нищо друго. Мислех си, че ще мога да ти го кажа като на приятел и пак да останем приятели. Винаги ще ти бъда длъжник — освен в открито море. Салуд!
— Надявам се да настигна Черния ти кораб в открито море. Салуд, лоцмане!
Родригес си тръгна, следван от Йошинака и самураите. При портата португалецът си прибра оръжието и след малко нощта го погълна.
Йошинака изчака постовете да заемат отново местата си и когато установи със задоволство, че всичко е наред, закуцука към своята стая. Блакторн седна на една възглавничка, облегна се назад и след миг прислужничката, която бе изпратил за саке, доволна започна да го обслужва. Наля му чашка и застана до него, но той я освободи. Остана сам. Отново го обкръжиха звуците на нощта, шумоленето на дърветата, водопадите и нощните птици. Всичко беше както преди, но много по-различно.
Той се пресегна тъжно, напълни си отново чашата и в този момент дочу шумоленето на коприна и ръката на Марико пое шишето. Тя му наля и сипа втора чаша, за себе си.
— Домо, Марико-сан.
— До иташимашите, Анджин-сан.
Тя седна на втората възглавничка. И двамата засърбаха топлото вино.
— Искаше да ви убие, нали?
— Не знам, не съм сигурен.
— Какво значи това — да те претърся като испанец?
— Някои испанци събличат жертвите си голи и ги ръчкат в интимни места, при това най-безцеремонно. Наричат го да претърсиш on significa — да претърсиш щателно. Понякога за тази цел използуват и ножове.
— О! — Тя отпи и се заслуша в шумоленето на водата сред камъните. — И при нас е същото, Анджин-сан. Понякога. Затова внимаваме да не ни хванат. Да те пленят, значи, че вече така си се опозорил, та каквото и да направи онзи, който те е взел в плен… По-добре да не те пленяват.
Той се загледа във фенерите, които леко потрепваха от свежия ветрец.
— Йошинака беше прав. Грешката е моя. Претърсването беше абсолютно необходимо. Хрумването е ваше, нали? Вие ли казахте на Йошинака да го пребъркат?
— Моля да ме извините, Анджин-сан, надявам се, че не съм ви поставила в неудобно положение. Просто се боях за вас.
— Благодаря ви — премина той на латински, но дълбоко в себе си съжаляваше за това претърсване. Без него все още щеше да има приятел. Може би, напомни си той.
— Няма за какво — отвърна тя. — Само изпълних дълга си.
Марико беше облечена в нощно кимоно, а отгоре бе наметнала връхно синьо кимоно. Косата й беше сплетена свободно и се спускаше до кръста й. Тя погледна към портата, която едва се различаваше през клоните на дърветата.
— Много умно постъпихте с брендито, Анджин-сан. Идеше ми да се ощипя, задето забравих да предупредя Йошинака за него. Много умно, че го накарахте да отпие два пъти. Често ли използувате отрова във вашите страни?
— Понякога. Някои хора. Това е подъл начин.
— Да, но е много ефикасен. И тук се случва да я използуваме… — Ужасно е, нали, да не можеш да имаш на никого доверие.
— А, не, Анджин-сан, много се извинявам. Това е просто едно от най-важните правила в живота — нито повече, нито по-малко.