Книга четвърта
Глава четиридесет и седма
„Еразъм“ сияеше с цялото си великолепие в пристанището на Йедо, огрян от яркото обедно слънце.
— Господи Исусе Христе, Марико — погледнете го! Виждали ли сте в живота си подобна красота? Погледнете само какъв силует!
Корабът му беше отвъд плътно ограждащите кея бариери, на стотина крачки от брега, привързан здраво с нови въжета. Целият район се охраняваше зорко, на палубата също се виждаха множество самураи и навсякъде имаше табели с надписи, че минаването е строго забранено за всички освен за онези, които имат позволение лично от господаря Торанага.
„Еразъм“ беше прясно боядисан и насмолен, палубите бяха излъскани до белота, корпусът — изкърпен, платната и съоръженията — ремонтирани. Дори отнесената от бурята предна мачта бе заменена с последната от запасните, които носеше със себе си в трюма, и бе поставена точно под нужния ъгъл. Всички краища на въжетата бяха спретнато навити, оръдията лъщяха, смазани с масло, зад защитни капаци.
— Е-хей! — весело извика той откъм външната страна на бариерата, но отговор не последва. А един от пазачите го осведоми, че днес на кораба нямало варвари.
— Шигата га най — сви рамене Блакторн. — Домо.
Той обузда нарастващото си нетърпение да се качи незабавно на кораба и се усмихна на Марико.
— Сякаш току-що е слязъл от доковете на Портсмут след основен ремонт, Марико-сан. Погледнете само оръдията — момчетата трябва да са се трудили като лъвове. Прекрасен е, нали? Нямам търпение да се срещна с Бакус, Винк и останалите. Никога не съм допускал, че ще намеря кораба си в подобно състояние. Исусе, нали е красив?
Марико не гледаше кораба, а него. Разбра, че е забравена. И заменена. Нищо, каза си тя. Пътуването ни и без това завърши.
Тази сутрин стигнаха последния кръстопът някъде в покрайнините на Йедо. Отново им провериха документите. Учтиво ги пуснаха да минат, но този път ги чакаше нов почетен ескорт.
— Ще ни отведат в крепостта, Анджин-сан. Ще отседнете там, а довечера ще се срещнем с господаря Торанага.
— Добре, значи, време имаме предостатъчно. Вижте, Марико-сан, пристанището е на не повече от една миля оттук, нали? Корабът ми трябва да е някъде там. Бихте ли помолили капитан Йошинака да ни позволи да отидем там, моля ви!
— Той казва, че много съжалява, но няма инструкции за подобно отклонение, Анджин-сан. Наредено му е да ни отведе в крепостта.
— Моля ви, кажете му… или чакайте, по-добре аз да се опитам. Тайчо-сан! Окашира, сукоши но айда уатакуши уа титан но десу. Уатакуши но фунега асоко ни аримасу. Капитане, искам да отида там за малко, сега. Корабът ми е там.
— Ийе, Анджин-сан, гомен насай. Има…
Марико се заслуша одобрително и й беше забавно как Блакторн спори учтиво и същевременно настоятелно, докато накрая Йошинака неохотно им разреши да се отклонят от пътя, но само за съвсем малко, нали? И то само защото Анджин-сан е хатамото, което му дава някои неотменими права. Напомни им, че трябва колкото може по-бързо да се явят при господаря Торанага, защото това неизбежно ще спести от безценното време на техния господар и е от голямо значение за срещата тази вечер. Да, Анджин-сан може да надзърне за малко на пристанището, но за голямо съжаление не му е позволено, разбира се, да се качи на кораба без пропуск, подписан лично от господаря Торанага, и освен това не бива никак да се бавят, защото ги очакват.
— Домо, Тайчо-сан — благодари щастливо Блакторн, безкрайно доволен, че вече разбира толкова много, че е овладял до такава степен езика и може дори да убеждава някого на японски.
Последната нощ и по-голямата част от деня прекараха в един хан на не повече от две ли южно от пътя, като и този път Йошинака никак не се притесняваше за времето. Ах, каква прекрасна нощ беше, мислеше си тя.
Имаха толкова много прекрасни дни и нощи. С изключение на първия ден, когато потеглиха от Мишима. Тогава отец Цуку-сан отново ги настигна и висящото на косъм примирие между двамата мъже се разби на хиляди парчета. Кавгата избухна внезапно, злобно, подклаждана от случая с Родригес и прекалено много бренди. Заплахи и контра-заплахи, след което отец Алвито препусна към Йедо, като остави зад гърба си покруса и помрачи радостта им от цялото пътуване.
— Не биваше да допускаме подобно нещо, Анджин-сан.