— Но какво право има той…
— Да, съгласна съм. Прав сте, разбира се. Но много ви моля, ако допуснете този случай да наруши вътрешната ви хармония, с вас е свършено, а, значи, и с мен. Моля ви, умолявам ви — бъдете японец. Опитайте се да забравите за този инцидент — та той не е нищо повече от инцидент, един от хиляди. Не бива да допускате да наруши вътрешната ви хармония. Скътайте го някъде в дълбините на ума си.
— Как? Как да го направя? Вижте ми ръцете! Толкова съм вбесен, дявол да го вземе, че не мога да се сдържам — погледнете как ми треперят ръцете!
— Погледнете този камък, Анджин-сан. Вслушайте се и ще чуете как расте.
— Какво…
— Ще чуете как расте камъкът, Анджин-сан. Съсредоточете мисълта си върху хармонията, скрита в този камък. Вслушайте се в неговите ками. Вслушайте се, любов моя, моля ви заради самия вас. И заради себе си.
Марико дълго го моли така и донякъде успя, а на другия ден — отново приятели и любовници, отново успокоени, тя продължи да го учи, да го напътствува — без той да го съзнава, — за да постигне осморната стена, за да си изгради вътрешни стени и защитни прегради, чрез които единствено можеше да се постигне пълна хармония. И да оцелее.
— Много се радвам, че свещеникът си отиде и няма да се връща повече, Анджин-сан.
— Аз също.
— Но щеше да е по-добре, ако не се бяхте скарали. Страх ме е за вас.
— Нищо не се е променило — той винаги ми е бил враг и винаги ще бъде. Карма си е карма. Но не забравяйте, че извън нас самите нищо не съществува. Поне засега. Нито той, нито кой да е друг. Поне докато стигнем Йедо. Съгласна ли сте?
— Да, колко сте мъдър. И прав както винаги. Толкова съм щастлива, че сме заедно! Пътят за Мишима внезапно излезе от равнината и започна да се вие нагоре по планината към прохода Хаконе. Останаха два дни горе, на върха, радостни и доволни. Фуджияма беше величествена при изгрев и залез слънце, а върхът бе забулен от облаци.
— Винаги ли е такава планината?
— Да, Анджин-сан, върхът почти винаги е скрит. Но това прави гледката към Фуджи-сан ясна, чиста и много по-прекрасна, нали? Ако желаете, можете да се изкачите чак горе.
— Хайде, още сега.
— Сега не, Анджин-сан. Но един ден ще го направим. Трябва да си оставим нещо за бъдещето, нали? Ще изкачим Фуджи-сан през есента…
Навсякъде из равнините на Кванто имаше разпръснати красиви ханчета. Навсякъде течаха реки, потоци и ручеи, които трябваше да прекосяват, а морето остана от дясната им страна. Кортежът им се изкачваше на север, по оживения и многолюден път Токайдо, минаващ през най-големите оризища на империята. Равните наносни полета бяха обилно напоени и всеки сантиметър земя бе обработен. Въздухът беше горещ и влажен, натежал от вонята на човешка тор, която селяните размиваха с вода и грижливо изсипваха с големи черпаци върху насажденията.
— Оризът ни дава основната храна, Анджин-сан, рогозките върху които спим, сандалите, с които се обуваме, дрехите, с които се пазим от дъжда, слама за покривите, за да се предпазваме от студа, и хартия за писане. Без ориз за нас няма живот.
— Но как може да се понася тази смрад, Марико-сан!
— Това е нищожна цена за такова богатство, не мислите ли? Правете като нас, разтворете очите, ушите и ума си. Вслушайте се във вятъра и дъжда в насекомите и птиците, чуйте как растат тревите и си представете как поколенията ви следват вовеки веков. Ако успеете, Анджин-сан, скоро ще усещате само красивия аромат на живота. Но ви трябва време… Вие вече полека-лека ставате японец.
— Благодаря, милейди. Признавам обаче, че оризът започва да ми харесва. Да. Предпочитам го пред картофите… И още нещо — знаете ли, че не усещам вече така болезнено липсата на месо? Странно, нали? Не изпитвам същия глад като преди.
— А аз съм по-гладна от всякога.
— Нямах пред вид това.
— Аз също.
На три дни разстояние от прохода Хаконе тя се почувствува неразположена и го помоли да вземе в спалнята си някоя от прислужничките в хана.
— Би било много разумно, Анджин-сан.
— Извинете ме, но не държа толкова…
— Моля ви, много ви моля. Като предпазна мярка.
— Щом ме молите, тогава добре. Но нека да е утре вечер, не днес. Днес искам да се наспим на спокойствие.
Да, мислеше Марико, тогава се наспахме на спокойствие и изгревът беше толкова прекрасен, че аз оставих топлината на тялото му и поседях на верандата заедно с Чимоко, да видим раждането на новия ден.