— Разбира се, Марико-сама.
— Предполагам, че те — плюс хилядата коку — ще доставят голямо удоволствие на нашия господар.
Гьоко си прехапа езика, за да сдържи ругатнята, която без малко да й се изплъзне. Беше очаквала значителна отстъпка още в началото на пазарлъка.
— Много съжалявам, но парите не са от никакво значение за такъв даймио, макар да са цяло състояние за селянка като мен. Човек трябва да знае какво представлява, нали, Тода-сама?
Гласът й беше като бодлива тел.
— Да, много е добре човек да знае какъв е, що е и какво представлява, Гьоко-сан. Това е едно от малкото предимства на жената пред мъжа. Жената винаги знае. За щастие аз също знам много добре коя съм. Много добре. Пристъпете направо към същността на въпроса.
Гьоко не потръпна при скритата заплаха, а се хвърли в атака със същата дръзка настъпателност.
— Същността на въпроса е, че и двете познаваме живота и разбираме смъртта — освен това и двете вярваме, че всичко зависи от парите.
— Нима?
— Да. Съжалявам, но според мен хиляда коку е прекалено много.
— Смъртта за предпочитане ли е?
— Аз вече съчиних предсмъртното си стихотворение, Марико-сама:
— Това може да се уреди. Не е никак трудно.
— Да, но ушите ми са дълги, а на езика ми може да се разчита, което не е по-малко важно.
Марико наля още чай. Само на себе си.
— Извинете, но сигурна ли сте в това?
— О, да, напълно. Моля да ме извините, но няма да се похваля, ако кажа, че съм била добре обучена, господарке, на това и на много други неща. Не се боя от смъртта. Написах завещанието си за в случай, че умра внезапно. Отдавна вече съм поискала прошка от боговете и знам, че ще се преродя четиридесет дни след смъртта си. А ако не — жената сви рамене, — тогава ще се превърна в ками. — Ветрилото й замря. — Така че мога да си позволя да се домогвам до най-голямото. Моля да ме извините, че ще го кажа, но и аз съм като вас — не се боя от нищо. Ала за разлика от вас нямам какво да губя в този живот.
— Толкова много приказки за неприятни неща, Гьоко-сан, в такова приятно утро. Нали е много приятно? — Марико се приготви да прибере ноктите си. — Много повече предпочитам да сте жива и здрава, да доживеете до почтена старост, като един от стълбовете на новата гилда. Да, това беше чудесна идея, Гьоко-сан, чудесна.
— Благодаря, господарке. И аз бих искала да сте жива, здрава, щастлива и благоденствуваща — дано се сбъднат всичките ви желания. Дано получите всички награди и почести, които заслужавате.
— Награди ли? — отново настръхна Марико.
Гьоко беше като тренирано ловджийско куче, надушило дивеча.
— Аз съм само проста селянка, господарке, и не мога да знам какви почести бихте желали, какви награди биха задоволили вас или вашия син.
Без и двете да забележат, крехката дървена дръжка на ветрилото в ръцете на Марико се бе пречупила на две. Ветрецът бе утихнал. Над градината, гледаща към неподвижното море, надвисна морният задух на лятото. Мухите бръмчаха, кацаха, литваха и отново бръмчаха.
— А вие какви почести или награди желаете — за себе си?
Марико се втренчи злонамерено, без да може да откъсне очи от по-възрастната жена, съзнавайки напълно, че трябва да я унищожи, за да не загине собственият й син.
— За себе си не искам нищо, господарке, Торанага-сама ме възнагради с повече богатства и почести, отколкото съм мечтала през живота си. Но синът ми е друг въпрос. На него може да се помогне.
— По какъв начин?
— С два меча.
— Изключено!
— Знам, господарке, много съжалявам. Толкова лесно може да се даде, а е тъй невъзможно. Войната наближава. Ще са нужни воини.
— Война няма да има. Торанага-сама отива в Осака.
— Два меча. Не е много.
— Изключено. Много съжалявам, но не е в моята власт.
— Извинете, но аз нищо не искам от вас. Това обаче е единственото нещо, което ще ми достави удоволствие. Да. Нищо друго. — Капка пот се отрони от челото на Гьоко и тупна в скута й. — Бих искала да сваля петстотин коку от цената на договора, сключен с господаря Торанага, като знак на уважение в тези трудни времена. А останалите петстотин ще отидат за сина ми. Самураят трябва да има наследство, нали?