— Осъждате сина си на смърт. Всички самураи на Торанага в най-скоро време ще загинат или ще станат ронини.
— Карма. Синът ми вече има свои синове, господарке, а те ще разказват на децата си, че някога са били самураи. Това е най-важното, нали?
— Не е във властта ми да ви дам подобно нещо.
— Вярно е. Много жалко. Но нищо друго няма да ме задоволи.
Торанага раздразнено поклати глава.
— Сведенията, й са интересни може би, но не чак дотам, че да направя сина й самурай.
— Имам чувството, че ви е верен васал, господарю — отвърна Марико. — Каза, че ще бъде много поласкана, ако приемете още петстотин коку от цената на договора в полза на някой нуждаещ се самурай.
— Това не е щедрост. Никак дори. Това е само гузна съвест за безсрамно високата първоначална цена, която поиска.
— Може би си заслужава да се помисли, господарю. Идеята й за гилдата, гейшите и новите класи на куртизанките е много интересна, нали? Може би няма да навреди…
— Не съм съгласен. Не съм! Защо трябва да я възнаграждавам? Нямам никакви причини да й оказвам подобна чест. Смешна работа! Надявам се, че не ви е молила за това?
— Би било повече от нагло от нейна страна да помисли за такова нещо, господарю. Направих това предложение, защото вярвам, че може да ви бъде много полезна.
— Ами да бъде тогава! Тайните й по всяка вероятност са само измислици. През последните дни не ми се сервира нищо друго освен лъжи!
Торанага повика с малкото звънче един от офицерите, който незабавно се появи на вратата.
— Да, господарю?
— Къде е куртизанката Кику?
— В личните ви покои, господарю.
— И онази, Гьоко, ли е с нея?
— Да, господарю.
— Изгонете ги и двете от крепостта. Незабавно! Върнете ги в… Не, настанете ги в някой третокласен хан и им кажете да чакат там, докато изпратя да ги повикат. — И добави раздразнено, щом офицерът излезе: — Що за безобразие! И сводниците решиха да стават самураи! Тези мръсни селяни съвсем се забравиха!
Марико го гледаше как седи на възглавницата си и маха разсеяно с ветрилото си. Беше поразена от настъпилата в него промяна. Вечно жизнерадостната му увереност бе отстъпила място на мрачно и сприхаво настроение. Изслуша тайните с интерес, но не и с възбудата, която тя бе очаквала. Горкият, съжали го Марико, явно се е предал. За какво са му всякакви сведения? Може би наистина постъпва мъдро, като захвърля всички земни грижи и се готви за неизвестността. Най-добре и ти да направиш като него, каза си тя и усети как част от нея вече умира. Не, не можеш, поне още не, трябва да намериш начин да се погрижиш за сина си.
Залата, в която се намираха, беше на шестия етаж на високата, укрепена главна кула, от която се виждаше целият град. Залезът беше мрачен и ниско на хоризонта вече се виждаше луната. Въздухът беше горещ и задушен, макар че тук, на тридесетина метра над кулите на крепостта, духаше по-силно, отколкото където и да било другаде. Стаята беше укрепена, с нисък таван, и заемаше половината етаж. На същия етаж имаше и други стаи.
Торанага отново взе в ръка посланието на Хиромацу, изпратено по Марико, и го прочете за втори път. От погледа й не се изплъзна фактът, че ръката му леко трепереше.
— За какво му е притрябвало да идва в Йедо? — заядливо попита той и хвърли свитъка настрани.
— Не знам, господарю, много съжалявам. Той само ме помоли да-ви го предам.
— Разговаряхте ли с отстъпника-християнин?
— Не, господарю. Йошинака-сан каза, че сте заповядали никой да не разговаря с него.
— Как се държа Йошинака по време на пътуването?
— Много добре, господарю — търпеливо отговори тя за втори път на същия въпрос. — Справи се великолепно с всичко. Добре ни охраняваше и ни докара здрави и читави точно навреме.
— Защо свещеникът Цуку-сан не пътува през цялото време с вас?
— По пътя от Мишима, господарю, двамата с Анджин-сан се скараха — обясни Марико. Тя не знаеше какво може да е разказал вече на Торанага самият отец Алвито и дали Торанага изобщо е пратил да го повикат. — Затова отецът реши да продължи сам.
— За какво се скараха?
— Донякъде заради мен, заради моята душа, господарю. Главната причина обаче беше религиозната им вражда и войната между техните страни.