Дали става дума за Кияма или за Харима от Нагасаки? — питаше се Торанага. За моите цели трябва да е Кияма.
Той се изправи, леко разтреперан въпреки въодушевлението си, дотътри се до един от прозорците и се облегна тежко на дървения перваз. Загледа се в луната и тъмното небе. Звездите не се виждаха ясно. Дъждовни облаци се трупаха над града.
— Буда, всички богове — моля ви, — нека брат ми налапа стръвта! Нека прошепнатото от жената се окаже вярно!
Не видя да падне звезда, от което да стане ясно, че молбата му е била чута от боговете. Но се изви вятър и внезапен облак засенчи острия полумесец. Ала дори да се бе появил небесен знак, той би махнал с ръка и би го изтълкувал като най-обикновено съвпадение.
Имай търпение. Съсредоточи се само върху фактите. Седни и мисли, каза си той.
Разбираше, че преживяното напрежение е започнало да му се отразява, но беше от жизнено важно значение никой от близките и васалите му — а това означаваше и никой от безчетните развързани езици и шпиони в Йедо — да не заподозре нито за миг, че той само се преструва на капитулирал и играе ролята на победен. В Йокосе светкавично осъзна, че да приеме втория свитък от брат си, щеше да означава за него погребален звън. Веднага, видя единствения си нищожен шанс да оцелее — да убеди всички, дори и себе си, че напълно се е примирил с поражението, и само да се преструва на победен, за да спечели време и да приложи отново своя изпитан метод, който бе използувал цял живот — преговори, протакане, престорено оттегляне, безкрайно търпеливо изчакване, докато противниковият врат се оголи съвсем мъничко и тогава да нанесе смъртоносния удар — злостно и непоколебимо.
От Йокосе насам не беше мигнал, разсъждавал бе по цели дни и нощи, едни от други по-тежки и по-непоносими. Никакъв лов, никакви веселия, никакво плуване, никакво участие в пиеси „Но“, които цял живот му бяха доставяли неописуемо удоволствие. Една-единствена, самотна роля, най-трудната в живота му — тази на навъсен пораженец, нерешителен и явно безпомощен старец, който сам си бе наложил полугладно съществуване.
За да му минава по-бързо времето, продължи да работи върху заветите си. Това бяха негови тайни указания до наследниците му, избистряни в продължение на много години, как най-добре да управляват след него. Судара вече се бе заклел да ги следва безпрекословно, което бе задължително за всеки наследник на властта. По този начин се осигуряваше бъдещето на рода — можеше да се осигури, поправи се Торанага, докато променяше по някоя дума, добавяше тук-там по някое изречение или задраскваше цял параграф — стига да успея да се измъкна от тази клопка.
Заветите започваха така:
„Дълг на владетеля на една провинция е да осигури мир и сигурност на хората, а не само да славослови предците си или да се грижи единствено за благоденствието на собствените си наследници…“
Една от максимите гласеше:
„Помни, че щастието и нещастието трябва да се оставят в ръцете на боговете и на законите на природата. Те не могат да се купят с молитви или хитрост и никой самозван светец не бива да търси начини да стори това.“
Торанага задраска „самозван светец“ и вместо него написа само „човек“.
При нормални обстоятелства с удоволствие би се упражнявал да пише ясно и сбито, ала през тези дълги дни и нощи трябваше да мобилизира всичката си самодисциплина, за да продължи да играе ролята на пораженец, тъй чужда на природата му. И затова фактът, че успя да се справи толкова добре, едновременно го зарадва и учуди. Как е възможно хората да са толкова лековерни?
И слава на боговете, че е така, отговори си сам за кой ли път вече. Приемайки „поражението“, ти на два пъти избягна войната. Все още си вътре в капана, но сега — най-сетне — търпението ти донесе плодове и ще ти разкрие нови възможности.