— На няколко пъти се пообърках. Добре, че вие бяхте там.
— Аз с нищо не съм помогнала.
Продължиха да вървят мълчешком. Марико малко зад него, както беше редно. На всеки етаж преминаваха през кордон от самураи, а на един от завоите краят на дългото й кимоно се закачи за перилата и тя политна. Той я подхвана и това неочаквано докосване достави удоволствие и на двамата.
— Благодаря — продума тя зачервена, след като той я постави отново на земята. Когато продължиха надолу, вече се чувствуваха по-близки, отколкото през цялата тази вечер.
Долу, в осветения с факли двор, на всяка крачка се виждаха самураи. Провериха отново пропуските им и този път, придружени от други самураи с факли, преминаха главната порта на кулата и прекосиха криволичещия лабиринт между високите каменни стени до следващата порта, от която се излизаше за рова и най-вътрешния дървен мост. Общо в цялата крепост имаше седем рова, едни изкуствени, други — пригодени за подхранване от потоците и ручеите, които изобилствуваха в околността. Насочиха се към главната южна врата и Марико му обясни по пътя, че когато крепостта бъде завършена през по-следващата година, в нея ще могат да се настанят сто хиляди самураи и двадесет хиляди коне плюс провизии за цяла година.
— Значи, ще е най-голямата в света — заключи Блакторн.
— Такова беше намерението на господаря Торанага — потвърди тя гордо. — Шигата га най, нее?
Най-сетне наближиха последния мост.
— Ето, Анджин-сан, виждате ли сега — крепостта е пъпът на Йедо. От нея тръгват всички улици като от центъра на паяжина. А само преди десетина години това беше малко рибарско селце. Сега кой знае колко народ живее тук? Триста хиляди? Двеста? Четиристотин? Господарят Торанага още не е заповядал да се направи преброяване. Но всички жители имат едно-единствено предназначение — да обслужват крепостта, да защищават пристанището и долините, които изхранват армиите.
— И нищо друго? — учуди се той.
— Нищо.
Няма защо да се тревожиш, Марико, и да изглеждаш толкова сериозна, мислеше си той блажено. Решил съм всички проблеми. Торанага ще изпълни исканията ми.
В края на осветения с факли Ичи-баши — Първи мост, — от който вече се излизаше за самия град, тя спря.
— А сега трябва да ви оставя, Анджин-сан.
— Кога ще мога да ви видя?
— Утре. В часа на козата. Ще ви чакам във вътрешния двор.
— А тази вечер? Ако се върна по-рано?
— Не, много съжалявам, тази вечер не може. Моля да ме извините. — И Марико му се поклони официално. — Конбануа, Анджин-сан.
Той също се поклони. Като самурай. Гледа след нея, докато прекоси моста заедно с факлоносците. Около факлите, затъкнати в специални поставки на моста, се виеха насекоми. След малко нощта и тълпите я погълнаха. А той, с непрестанно нарастващо вълнение, обърна гръб на крепостта и последва водача си.
Глава четиридесет и осма
— Варварите живеят ей там, Анджин-сан — посочи пред себе си самураят. Блакторн, който не беше много на себе си, присви очи и се взря в тъмнината. Въздухът беше спарен и той едва дишаше.
— Къде? В онази къща? Там?
— Да, там, много се извинявам. Виждате ли къщата?
На стотина крачки се мержелееха коптори и тесни улички, после се виждаше някаква пуста и блатиста местност, а над всичко се извисяваше и се открояваше смътно на синьо-черното небе голяма къща.
Блакторн се огледа бързо, за да се ориентира поне донякъде, и отпъди с ветрилото си нахалните насекоми. Веднага щом минаха През Първия мост, той се изгуби в лабиринта от улици. Отначало вървяха към морето, после тръгнаха на изток, над мостове и мостчета, след това пак на север покрай брега на някаква река, която се виеше из влажните и ниски покрайнини. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-лоши ставаха пътищата и по-бедни къщите. Хората бяха по-раболепни, по-малко светлини проникваха през прозорците. Йедо се състоеше всъщност от разпрострели се махали, отделени една от друга само от улици или ручеи.
Югоизточният край на града, където се намираха сега, беше доста блатист, пътят жвакаше под краката им, вонеше на гнило. Смрадта нарастваше осезаемо — миришеше на гниещи водорасли, изпражнения и блато, а над всичко това тегнеше някаква парлива и същевременно сладникава воня, която не можа да определи, макар да му се стори позната.