— Като Билингзгейт при отлив — промърмори той и уби още едно насекомо, кацнало на бузата му. Цялото му тяло лепнеше от пот.
В следващия миг дочу холандска моряшка песен, напомняща прибоя на вълните, и забрави, всичките си притеснения.
— Ти ли си, Винк?
И Блакторн се понесе като на криле към песента, а носачите внимателно му осветяваха пътя. Самураите го следваха неотстъпно.
Като наближи, видя, че по стил ниската едноетажна постройка беше наполовина японска, наполовина европейска. Издигаше се на пилони и бе заобиколена от разнебитена бамбукова ограда. Разположена бе по-настрани от останалите колиби, струпани недалеч. Оградата нямаше врата — в нея просто зееше дупка. Покривът беше сламен, предната врата — изключително солидна, стените бяха от грубо сковани дъски, а по прозорците имаше кепенци като в Холандия. Тук-там през пролуките се процеждаше светлина. Пеенето и шегите се засилиха, макар че все още не различаваше отделните гласове. Каменните плочи на пътеката водеха през занемарената градина право към верандата. При портата имаше издигнат невисок флагщок. Той спря до него и вдигна поглед. От върха му безжизнено висеше като дрипа скалъпено надве-натри холандско знаме, ала щом го видя, сърцето му лудо заби.
Входната врата рязко се отвори. Ярка светлина заля верандата. Бакус ван Нек залитна напред с полузатворени очи, отмести предното парче на панталоните си и се облекчи.
— Ах-х-х! — въздъхна той блажено. — Друго си е като се изпикае човек!
— Нали! — откликна на холандски Блакторн откъм портата. — А защо не използуваш кофа?
— Ъ? — Ван Нек се взря с късогледите си очи в тъмнината по посока на гласа. Блакторн стоеше осветен от факлите, заобиколен от самураите. — Дявол да го вземе проклет самурай! — Той се изправи с пъшкане и се поклони сковано. — Гомен насай, самурай-сама. Ичибан гомен насай на всички маймуни-сами. — Напъна се, усмихна се с върховно усилие и промърмори на себе си: — По-пиян съм, отколкото си мислех. За миг ми се стори, че диването ме заговори на холандски. Гомен насай, нее! — извика отново и се запрепъва към задния двор на къщата, като се почесваше и оправяше предното парче на панталоните си.
— Ей, Бакус, защо мърсиш собственото си гнездо?
— Кво? — Ван Нек се извърна рязко отново с полуслепите си очи към факлите, напъвайки се отчаяно да различи нещо. — Лоцмане, ти ли си? Проклетите ми очи, нищо не виждам! Ти ли си, за бога, лоцмане?
Блакторн се засмя. Старият му приятел имаше такъв безпомощен, глупав вид.
— Аз съм! — И се обърна към самураите, които наблюдаваха с едва прикрито презрение. — Маме курасай. Чакайте ме, моля.
— Хай, Анджин-сан.
Блакторн пристъпи напред и този път струящата през вратата светлина освети двора и той видя колко беше замърсен. С отвращение прескочи някакви боклуци и изтича нагоре по стъпалата.
— Здрасти, Бакус! Май си понадебелял, а? — тупна го той дружески по рамото.
— Исусе Христе, ама наистина ли си ти?
— Разбира се, че съм аз!
— Ние отдавна вече те отписахме. — Ван Нек се пресегна и го докосна, за да се увери, че няма грешка и не сънува. — Исусе Христе, благодаря ти, че откликна на молитвите ми! Какво става с теб, лоцмане, откъде изникна? Не, това е някакво чудо! Наистина ли си ти?
— Да. А сега, моля те, оправи си гащите и да влезем вътре — каза Блакторн, който се смущаваше от присъствието на самураите.
— Какво? Ах, да, извинявай, аз… — Ван Нек се оправи набързо и по бузите му се затъркаляха едри сълзи. — Господи, лоцмане… Аз пък си помислих, че злите духове отново ми играят номера. Хайде, нека те представя, а?
И той го поведе, като се олюляваше леко, но голяма част от опиянението му се бе изпарила от внезапната радост. Блакторн го последва. Ван Нек отвори вратата и го пусна да мине пръв, след което се опита да надвика прегракналото пеене:
— Момчета! Вижте какво ни донесе Дядо Коледа! И за по-голям ефект тръшна силно вратата. Настъпи мъртво мълчание.
На Блакторн му потрябва известно време, докато очите му привикнат с мътната светлина. Зловонният въздух почти го задушаваше. Всички зяпаха с отворени уста, сякаш бяха съзрели задгробен дух. В следващия миг дойдоха на себе си и избухнаха в радостни крясъци, приветствия, опитваха се да го прегърнат, да го потупат по гърба и викаха едновременно.