— Лоцмане, къде беше през цялото това… Я си пийни… Господи, нима е възможно… Да пикая в шапката си, толкова се радвам да те… Бяхме те отписали вече… Не, добре сме, повечето сме добре… Ставай от стола, курво, лоцман-самата ще седне на най-хубавия ни стол… Ей, донеси грог! Бързо, дявол да те вземе, бързо!… А бе я се махайте, и аз искам да му стисна ръката…
Най-сетне Винк надвика врявата:
— Един по един, момчета! Дайте му възможност да дойде на себе си! Дайте на лоцмана да седне и чаша грог, за бога! И аз в първия момент го взех за самурай.
Някой пъхна в ръката на Блакторн дървена чаша. Той седна на паянтовия стол и всички вдигнаха чаши за наздравица, след което потокът от въпроси се отприщи отново.
Блакторн се огледа. В стаята имаше пеейки, няколко грубо сковани стола, маси и всичко това се осветяваше от свещи и газени лампи. Направо върху мръсния под се мъдреше голяма бъчва саке. Една от масите бе отрупана с мръсни чинии. Виждаше се също голям къс недопечено месо, накацано от мухи.
До самата стена му се кланяха на колене шест мърляви жени.
А неговите хора, грейнали в усмивки, го чакаха да започне разказа си: готвачът Сонк, помощник-боцманът и главен артилерист Йохан Винк, немият Саламон, юнгата Кроок, специалистът по платната Гинзел, главният търговец и ковчежник Бакус ван Нек и накрая вторият търговец Ян Ропер, седнал както винаги встрани от другите, с познатата кисела усмивка на тясното си, изопнато лице…
— А къде е капитанът? — попита Блакторн.
— Умря, лоцмане, умря… — отвърнаха му един през друг шест гласа и започнаха да му разказват едновременно как е станало, докато Блакторн не издържа и вдигна ръка:
— Кажи ти, Бакус!
— Умря, лоцмане. Така и не излезе от ямата. Нали си спомняш колко беше зле? След като те отведоха… същата нощ го чухме, че нещо се дави… Нали така беше, момчета?
Последва одобрителен хор, а ван Нек добави:
— Аз седях до него, лоцмане. Опита се да гребне вода, но във варела нямаше нито капка и той започна да се задъхва, да стене… Не знам колко продължи това — бяхме наплашени до смърт — но по едно време нещо се задави и след това… с една дума умря. Много беше страшно, лоцмане.
— Че беше страшно, беше. Наказание, изпратено ни от всевишния — обади се Ян Ропер.
Блакторн ги огледа един по един.
— Да не би някой да го е ударил, за да не крещи, а?
— О, не, не! — побърза да отговори ван Нек. — Той едва-едва стенеше. Оставихме го в ямата заедно с другия — японеца, — нали си спомняш? Онзи, дето се опита да се удави в кофата с пикнята? После Оми ги накара да изнесат тялото на Шпилберген и да го изгорят. А онзи, другият нещастник, си остана долу. Оми му хвърли нож и той си разпра корема, а самураите запълниха ямата с пръст. Нали си го спомнящ, лоцмане?
— Да. А какво стана с Маецукер?
— Най-добре Винк да ти разкаже.
— Старият плъх изгни, лоцмане — започна Винк, но другите го прекъснаха и един през друг заразказваха подробности, докато накрая Винк изрева: — Млъкнете, за бога! Бакус ме помоли аз да разкажа! После ще ви дойде редът!
Гласовете стихнаха и Сонк се обади насърчително:
— Хайде, Йохан, започвай.
— Отначало, лоцмане, започна да загнива ръката му. Нали му я порязаха по време на боя? Помниш за кой бой говоря, нали? Дето ти загуби съзнание. Господи, Исусе Христе, имам чувството, че беше преди сто години. Но както и да е, ръката му започна да гноясва. Пуснах му кръв на другия ден и на следващия още веднъж. После взе да се зачервява. Казах му, че е по-добре да я пристегна, за да не отиде цялата — колко пъти му казвах, всички му го казвахме, но не ни послуша. На петия ден ръката се вмириса. Хванахме го насила и изрязахме по-голямата част от загнилото, но нищо не помогна. Аз си знаех, че няма смисъл, но някои смятаха, че си заслужава да опитаме. Жълтото копеле, лекарят, идва на няколко пъти, но и той нищо не можа да направи. Старият плъх живя още ден-два, но загниваше все по-надълбоко и страшно се мяташе и бълнуваше. Към края вече ни се наложи да го връзваме.
— Така беше, лоцмане — потвърди Сонк, като се почесваше блажено. — Връзвахме го, нямаше как.
— С тялото му какво стана? — попита Блакторн.
— Качиха и него на хълма и го изгориха. Искахме да ги погребем двамата с капитана както трябва, по християнски, но не ни позволиха. Само ги изгориха.
Настана тишина.