— Какво има? Какво ти става?
— Това е село на ета! Боже мой, тук, значи живеят ета?
— Че какво им е на етите? — учуди се ван Нек. — Разбира се, че са ети. Блакторн замаха по комарите, които гъмжаха из въздуха, и усети как цялата кожа го сърби.
— Проклети буболечки… Тук наблизо има и кожарска работилница, нали?
— Да, няколко преки по-нагоре. Защо?
— Нищо. Чак сега познах миризмата.
— Какво им е на етите?
— Нищо, просто не се досетих, колко съм глупав! Ако бях видял някой мъж, щях да го позная по късата коса. Но с жените човек никога не знае… Извинявай, Винк, продължавай.
— Та тогава те казаха…
Но Ян Ропер го прекъсна:
— Чакай малко, Винк. Какво има, лоцмане? Какво им е толкова на етите?
— Нищо особено, просто японците ги имат за много различни хора. Те са палачи, обработват кожите на животните и се занимават с умрелите. — Усети погледите им, особено на Ян Ропер. — Ета обработват кожите — опита се той да поясни с безгрижен глас, — убиват старите коне и волове и пипат трупове.
— Че какво лошо има в това? Ти самият си погребал досега поне десетина души, увивал си ги лично в саваните, измивал си ги… пък и всички ние, нали? Сами си режем месото и цял живот сме го правили. А Гинзел е бил и палач — бесил е хора… Какво лошо има в това?
— Нищо — отговори Блакторн и макар да знаеше, че казва истината, все пак се чувствуваше омърсен.
— Етите са най-добрите еретици, на които сме попадали досега — изпръхтя Винк. — Най-много приличат на нас в сравнение с другите копелета. Голям късмет извадихме, че попаднахме тук, лоцмане, защото нямаме проблеми с прясното месо и лойта. Много лесно си ги набавяме…
— Така си е. Ако ти беше поживял малко сред етите…
— Господи, Исусе Христе, лоцманът през цялото време е трябвало да живее сред онези! Откъде да знае къде е хубавото? Защо не изтичаш за Мери Дебелия задник, Сонк?
— Или може би…
— Не, тя не става за него, на лоцмана му трябва нещо по-специално. Я да попитаме най-добре мама-сан…
— Бас държа, че се е затъжил за малко месце. Ей, Сонк, я му отрежи едно хубаво парче!
— Сипете му още грог…
— Три пъти ура за лоцмана…
Сред веселата глъч ван Нек потупа Блакторн по рамото и възкликна:
— Стари приятелю, най-сетне си пак у дома си. Господ чу молитвите ни и всичко е вече наред. У дома си, стари приятелю. Чувай, ще ти отстъпя моето легло… Настоявам да…
Блакторн весело им махна за последен път. Откъм тъмнината, от отсрещната страна на малкото мостче, се дочуваха радостни подсвирквания. Ала щом се обърна, изкуственото му веселие го напусна, и той зави зад ъгъла, където веднага го оградиха десетина самураи.
По обратния път към крепостта усещаше някакво странно объркване в мислите си. Нищо им нямаше на ета и всичко им имаше. Та това са моите хора, моят екипаж, а тези тук са езичници, чужденци и врагове…
Минаваше като в унес през улици, улички и мостове. В един момент се усети, че е пъхнал ръка под кимоното си и се чеше. Веднага спря.
— Тези гнусни, мръсни…
Развърза пояса си, смъкна с рязко движение влажното кимоно и го запрати в канавката, сякаш бе осквернено.
— Додзо, нан десу ка, Анджин-сан? — попита обезпокоен един от самураите.
— Нани мо. Нищо, за бога.
И Блакторн продължи така, понесъл мечовете си.
— А! Ета! Уакаримасу. Гомен насай.
Самураите се разприказваха помежду си, но той не им обръщаше внимание. Така ми е по-добре, мислеше си с облекчение, без да забелязва, че е полугол, а само че, откак свали нападнатото от бълхи кимоно, вече не го сърбеше. Господи, какво ли не бих дал сега за една баня!
Беше разказал на екипажа за приключенията си, без да споменава обаче, че е самурай, хатамото и приближен на Торанага, нито пък за Фуджико. Нито за Марико. Също така не им разказа, че ще влязат със сила в пристанището на Нагасаки и ще нападнат Черния кораб, че ще бъде начело на самураите. Има време за това, уморено си каза той. И за всичко останало.
Бих могъл да им разкажа някога за Марико-сан?
Дървените му сандали затропаха по дъските на Първия мост. Застаналите на пост самураи, също полуголи, се отпуснаха, щом го видяха, и учтиво му се поклониха, докато минаваше покрай тях, като напрегнато го наблюдаваха под око, защото това беше необикновеният варварин, покровителствуван по такъв изумителен начин от господаря им Торанага, и на когото — невероятно! — Торанага бе оказал безпрецедентната за един варварин чест да го издигне в ранг хатамото и самурай.