Колко смърт си причинил през двестагодишния си живот? И колко още живот ще отнемеш, преди самият ти да умреш? Дали наистина някои от мечовете притежават собствен живот, както твърди Марико. Марико…
Какво Марико? Погледът му се спря на моряшкия му сандък, отразен в стоманата, и това го извади от внезапно обзелата го меланхолия.
Прибра Стария търговец в ножницата — внимателно, без да се докосва до острието, защото според преданието дори най-лекият допир е в състояние да го повреди.
Облегна се на койката и впи поглед в празния сандък.
— Ами дневници? Ами навигационни инструменти? — попита той отражението си в медната лампа, излъскана също тъй изрядно, както и всичко останало. И сам си отговори:
— Ще си набавиш в Нагасаки заедно с екипажа. И трябва да обезвредиш Родригес. Още преди нападението. Така ли е?
Видя как усмивката му стана по-широка.
— Май си напълно сигурен, че Торанага ще те пусне, а?
— Да — отговори си уверено той. — Независимо дали ще отиде в Осака, аз ще си получа исканото. Ще получа също и Марико.
Доволен, той пъхна мечовете в пояса-си, изкачи се на палубата и изчака да запечатат отново вратата.
Прибра се в крепостта преди пладне, така че отиде да обядва в стаята си. Сипа си ориз и две порции риба, печена на дървени въглища и залята със соев сос — готвачът я беше приготвил по негови лични указания. Малко шише саке и чай.
— Анджин-сан?
— Хай?
Вратата се отвори. Фуджико се усмихна притеснено и се поклони.
Глава четиридесет и девета
— Съвсем те бях забравил — каза той на английски. — Боях се да не си умряла.
— Додзо годзиемашита, Анджин-сан, нан десу ка?
— Нани мо, Фуджико-сан — засрами се той от себе си. — Гомен насай. Хай. Го мен насай. Ма-суваре одоройта хонто ни мата аете уреши. Моля да ме извинете, изненада. Приятно ми е да ви видя. Седнете, моля.
— Домо аригато годзиемашита — отговори тя и добави с тънкия си висок глас колко се радва да го види, колко по-добре говори японски, как хубаво изглежда и най-вече колко е доволна, че най-сетне е тук.
Той видя колко й беше неудобно да коленичи на възглавницата срещу него.
— Краката… — Опита се да си спомни как беше думата „изгорял“, но не можа и затова каза: — Крака силно болят?
— Не, извинете. Само малко ме наболява като сядам — отговори Фуджико, мъчейки се да разчита думите от устните му. — Крака малко болят, много съжалявам.
— Моля, покажете.
— Ах, извинете, Анджин-сан, не бих искала да ви досаждам. Имате си други грижи. Аз съм…
— Не разбирам. Прекалено бързо, съжалявам.
— Ах, извинете. Краката добре. Не безпокоят — примоли му се тя.
— Безпокоят. Вие наложница, нали? Никакъв срам! Покажете сега!
Тя послушно стана. Явно бе смутена, но веднага започна да развързва връзките на пояса си.
— Моля, повикайте прислужница — нареди той.
Тя се подчини. Вратата почти веднага се отвори и някаква непозната жена се втурна да й помага.
Първо развързаха твърдия колосан пояс. Прислужницата сложи настрана камата на Фуджико, поставена в калъф, а сетне и пояса.
— Как са казваш? — попита я той без излишна вежливост, както подобава на един самурай.
— Ах, извинете, господарю, много се извинявам. Казвам се Хана-ичи.
Той изръмжа, както се полагаше. Госпожица Първоцвет — какво хубаво име. Обикновено прислужниците се наричаха госпожица Четка, Жерав, Риба, Втора метла или Четвърта луна, Звезда, Дърво, Клонче и т.н.
Хана-ичи беше на средна възраст, силно разтревожена. Бас държа, че е стара семейна прислужница, каза си той. Най-вероятно васал на покойния съпруг на Фуджико! Съпруг! И за него съвсем бях забравил. И за детето — което, както и съпругът, е било убито от този звяр Торанага, който не е звяр, а даймио и е много добър, може би велик водач. Да. Възможно е съпругът да си е заслужил смъртта, ако знаех как стоят в действителност нещата. Но не и детето. За това няма никакво оправдание.