Тя го попита за още думи и той й ги превеждаше на английски, латински или португалски, като всеки път разбираше какво го пита и всеки път откриваше думата. Речникът нито веднъж не го подведе.
Потърси още една дума.
— Маджупу десу нее? Това е вълшебство, нали?
— Да, Анджин-сан. Вълшебна книга — отпи тя от чая си. — Сега ще мога да разговарям с вас. Истински да разговарям.
— Малко. Само бавно, разбирате?
— Да, моля ви да имате търпение с мен. Моля да ме извините.
Огромната камбана на кулата удари часа на козата и храмовете на Йедо откликнаха като ехо.
— Аз тръгвам сега. При господар Торанага.
И той пъхна книгата в ръкава си.
— Аз ще чакам тук, моля ви, ако позволявате.
— Къде живеете?
Тя посочи.
— Ей там, моята стая е в съседство. Моля да ме извините, че съм тъй рязка…
— Бавно. Говорете бавно. Говорете просто.
Тя повтори бавно, с още повече извинения.
— Добре. Ще ви видя по-късно.
Тя се опита да стане, но Блакторн поклати глава и излезе на двора. Небето беше закрито от облаци, въздухът тежеше, не се дишаше. Навън го чакаше охраната му. След малко вече крачеха по двора на главната кула. Там беше и Марико, по-крехка и по-въздушна от всякога, с лице като от алабастър под златисто-жълтия слънчобран. Беше облечена в тъмнокафяво кимоно, поръбено със зелено.
— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка? — поклони се тя официално.
Той й каза, че е добре и щастливо продължи да поддържа разговора на японски, което им беше обичай, поне доколкото можеше, и преминаваха на португалски само когато той се уморяваше или предпочитаха да не ги разберат.
— Ти… — предпазливо се обади той на латински, когато се заизкачваха по стълбите на кулата.
— Ти — отзова се тя като ехо на португалски, също тъй тържествена и сериозна, както и предишната вечер. — Много се извинявам, Анджин-сан, но ще ви помоля да не говорим на латински тази вечер — латинският няма да послужи за целта, за която е бил създаден.
— Къде ще мога да си поговоря с вас?
— Много трудно е да се осъществи, съжалявам много. Имам задължения…
— Нещо не е наред, нали?
— О, не — възрази тя. — Моля да ме извините, но какво може да не е наред? Всичко е както трябва.
Изкачиха още един етаж. На площадката отново им провериха пропуските както винаги половината телохранители вървяха пред тях, другата половина — зад тях. Заваляха тежки капки дъжд и въздухът някак си се освежи.
— Ще вали с часове — каза той.
— Да. Но без дъжд няма да има ориз. Скоро дъждовете изобщо ще спрат — само след две-три седмици — и до идването на есента ще бъде горещо и влажно. — Тя хвърли поглед през прозореца към натежалия облак. — Есента ще ви хареса, Анджин-сан.
— Да — откликна той, загледан в „Еразъм“ там, в далечината, в пристанището. Но след малко дъждът затули и кораба, а той продължи да се изкачва. — След като приключим разговора с господаря Торанага, ще трябва да изчакаме да спре дъждът. Може би има някакво местенце, където ще можем да поговорим?
— Сигурно ще е трудно — разсеяно отвърна тя и това му се стори странно. Обикновено бързо вземаше решения и приемаше учтивите му предложения като заповеди, все едно, че беше японец. — Моля да ме извините, Анджин-сан, но за момента изживявам някои трудности и имам страшно много работа, която трябва да свърша. — Тя спря за малко и прехвърли слънчобрана си в другата ръка, подхванала края на полата си. — Как прекарахте вечерта? Как заварихте приятелите си, екипажа?
— Добре. Всичко беше много добре.
— Но не и чудесно?
— Чудесно беше — но някак си особено. — Той погледна назад към нея. — Вие май всичко забелязвате, а?
— Не, Анджин-сан, но вие дума не споменахте за тях, а през цялата седмица все за тях си мислехте. Така че няма никаква магия, много съжалявам.
Той помълча, после каза:
— Сигурна ли сте, че всичко е наред? Да нямате някакви грижи с Бунтаро-сан?
Откак бяха потеглили от Йокосе, не бе споменавал пред нея за Бунтаро, нито дори бе произнасял името му. Имаха негласно споразумение духът му да не витае около тях — още от първия момент на тяхната близост.
„Това е единствената ми молба, Анджин-сан“, прошепна тя тогава, през първата им нощ. „Каквото и да се случи по време на пътуването ни до Мишима, или — ако е рекъл бог — до Йедо, то засяга само нас двамата. Нищо няма да споменаваме за действителността. Нищо. Моля ви.“ — „Съгласен съм и се заклевам.“ — „Аз също.“ — „Освен това нека се разберем — пътуването ни свършва при Първия мост на Йедо.“ — „Не.“ — „Трябва да има край, мили мой. Нашето пътуване свършва при Първия мост. Моля ви — иначе ще умра от мъка и притеснение за вас и опасността, на която ви излагам…“