— А вие бяхте, нали?
— Да. Моля да ми простите. Предизвиках безпричинно съпруга си. Грешката беше изцяло моя. Съжалявам дълбоко, господарю, но времената са такива, че хората си казват какво ли не.
— Хайде, какви неща си казват хората?
Тя беше като кошута, притисната от хрътки. Лицето й пребледня като тебешир. Разбра, че шпионите вече сигурно са му донесли какво крещяха двамата в притихналия си дом.
Разправи му всичко, както си го спомняше. После добави:
— Предполагам, че думите на моя съпруг са били предизвикали от яростта, която аз събудих в него. Той ви е верен — знам със сигурност, че ви е верен. Ако някой трябва да бъде наказан, това съм аз, господарю. Аз го предизвиках.
Торанага се отпусна отново върху възглавницата с изправен гръб и с издялано като-от гранит лице.
— И какво каза Генджико-сан?
— Още не съм разговаряла с нея, господарю.
— Но имате такова намерение, нали, или поне сте го имали?
— Не, господарю. С ваше разрешение, бих искала незабавно да потегля за Осака.
— Ще тръгнете, когато аз кажа, не по-рано. А предателството е отвратително, независимо по какъв начин е проявено и от кого.
Тя се поклони, попарена от острия му език.
— Да, господарю. Моля да ми простите. Грешката е моя.
Той удари звънчето. Вратата се отвори и на прага застана Нага.
— Да, господарю?
— Доведи ми веднага Судара-сама и Генджико-сама.
— Да, господарю.
Нага затвори след себе си вратата с пребледняло лице.
Чу как се изтрополи надолу по стълбите. Торанага отиде при вратата и я отвори. Площадката беше празна. Тръшна силно вратата и я заключи. Вдигна второ звънче и го разтърси. В дъното на стаята се отвори друга врата. Тя почти не се забелязваше — така умело се сливаше с дървените панели на стената. На прага застана пълна жена на средна възраст, облечена в качулата роба на будистка монахиня.
— Да, господарю?
— Моля ви, Чано-сан, донесете чай.
Вратата се затвори и Торанага отново се обърна към Марико.
— Значи, според вас той ми е верен?
— Знам го със сигурност, господарю. Моля да ме извините, но вината беше моя, не негова. — В гласа й се четеше отчаяние — толкова й се искаше да го убеди. — Аз го предизвиках.
— Да, така е. Отвратително! Безобразие! Непростимо! — Торанага извади книжна кърпичка и си избърса челото. — Но затова пък много добре, че е станало така.
— Моля, господарю?
— Ако не го бяхте предизвикали, сигурно нямаше да науча за ничие предателство. Ако беше наговорил всичко това, без да е бил предизвикан, можех да постъпя само по един-единствен начин. А сега имам избор.
— Да, господарю?
Той не отговори. Беше се замислил. Ех, защо го няма Хиромацу — тогава щях да имам поне един човек, на когото да вярвам безрезервно.
— Ами вие? Какво ще кажете за своята вярност?
— Моля ви, господарю, знаете колко съм ви предана.
Той не отговори. Погледът му бе непреклонен.
Вътрешната врата се отвори и монахинята Чано влезе уверено, без да чука, с поднос в ръцете.
— Заповядайте, господарю. Чаят беше готов.
Коленичи като селянка. Ръцете й бяха напукани също като на селянка, но излъчваше безгранична самоувереност и не оставяше никакво съмнение за вътрешното задоволство, което я изпълваше. — Дано Буда ви възнагради със спокойствие. — След това се обърна към Марико, поклони й се като селянка и се настани удобно. — Може би ще ми окажете честта вие да налеете чая, господарке? Сигурно ще го направите, без да разлеете нито капка.
Очите й святкаха дяволито.
— С удоволствие, Оку-сан — назова я Марико с религиозното „майко“, прикривайки изненадата си. За пръв път виждаше майката на Нага. Познаваше повечето от наложниците на Торанага, тъй като се бе срещала с тях по официални поводи и на различни церемонии, но поддържаше приятелски отношения само с Кирицубо и Садзуко.
— Чано-сан, това е Тода Марико-но-Бунтаро — представи я Торанага.
— А со десу, много се извинявам. Помислих, че сте някоя от благородните дами на моя господар. Моля да ме извините, Тода-сама, и дано Буда ви благослови.
— Благодаря.