— Кое е най-доброто, ще реша аз! И каквото реша, то ще е най-доброто.
Судара безпомощно се поклони в знак на покорство и замълча. Но Торанага не отмести погледа си от него. И този поглед беше безжалостен.
— От този момент нататък вече не си мой наследник!
Судара пребледня. В следващия миг Торанага разтърси напрегнатата зала:
— АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ ТУК!
Наслади се за момент на възцарилото се мъртво мълчание, след което стана и високомерно напусна залата. Вратата се затвори след него. Ръцете на повечето от присъствуващите безпомощно търсеха дръжките на мечовете си. Ала всички останаха по местата си.
— Тази сутрин получих… получих известие от нашия главнокомандуващ — обади се най-сетне Судара. — След няколко дни Хиромацу-сан ще бъде тук. Аз… ще поговоря с него. Пазете мълчание, имайте търпение, бъдете верни на господаря. Нека отидем сега да отдадем последни почести на генерал Серата Кийошио…
Торанага се изкачваше по стълбите и се чувствуваше ужасно самотен. Стъпките му отекваха в празната кула. Някъде близо до върха спря задъхан и се облегна за миг на стената. Отново усети познатата болка в гърдите и ги разтри, за да я разсее.
— Отвикнал съм от движения — опита се той да се самоуспокои. — Това е — отвикнал съм да се движа.
И продължи. Съзнаваше голямата опасност, на която се излагаше. Предателството и страхът бяха заразителни и трябваше да ги изкорени безмилостно още в зародиш. И въпреки това не можеше да е сигурен, че ги е ликвидирал. Борбата, на която се бе посветил, не беше детска залъгалка. Слабите ставаха храна за силните, а силните — пионки в ръцете на по-силните. Ако Судара предявеше правата си на наследник пред всички, той. Торанага, нямаше да може да се противопостави. А трябваше да чака, докато получи отговор от Дзатаки.
Затвори вратата на стаята си, заключи я и се приближи до прозореца. Ниско долу различи генералите и съветниците си, които мълчаливо се насочваха към домовете си извън стените на главната кула. А отвъд крепостта градът тънеше в безпросветен мрак. Луната едва-едва мъждукаше, бледа и замъглена. Нощта беше зловеща, непрогледна. На Торанага му се стори, че е обвеяна от зла орис.
Глава петдесета
Блакторн седеше сам в едно кътче на градината, приличаше се на слънце и си мечтаеше за разни неща с речника в ръка. Времето беше приятно, безоблачно за пръв път от много седмици насам и вече пети ден, откак не бе се срещал с Торанага. През цялото това време не бе напускал крепостта, не бе виждал Марико, нито кораба и екипажа, не бе разглеждал града, не бе ловувал, не бе яздил. Веднъж на ден отиваше да поплува в напълнените с вода ровове заедно с други самураи, а за да му минава по-бързо времето, учеше някои от тях да плуват, други — да се гмуркат. Но от това чакането не ставаше по-леко.
— Много съжалявам, Анджин-сан, но това се отнася за всички — каза му Марико предния ден, когато я срещна случайно в крепостта. — Дори Хиромацу-сама е принуден да чака. От два дни е пристигнал и още не се е срещнал с господаря. Никой не го е виждал.
— Но работата не търпи отлагане, Марико-сан. Аз си мислех, че му е ясно — всеки ден е от значение. Няма ли някакъв начин, но който да му изпратя бележка?
— О, да, Анджин-сан, много е просто. Трябва само да я напишем. Ако ми кажете какво искате да му съобщите, ще я напиша вместо вас. Всеки е длъжен писмено да иска среща с него — такива са последните му нареждания. Моля ви да имате търпение — друг изход няма.
— Тогава ще ви помоля да му пишете за една среща. Много ще ви бъда признателен…
— С удоволствие, никак не ме затруднявате.
— Къде бяхте? От четири дни не съм ви виждал.
— Моля да ме извините, но съм много заета. Не ми е… никак не ми е лесно, толкова неща трябва да подготвя…
— Какво става тук? Цялата крепост бръмчи като кошер и това продължава близо седмица.
— Ах, много съжалявам. Всичко е наред, Анджин-сан.
— Нима? Извинете, но обичайно ли е един генерал и един висш административен служител да си направят сепуку насред двора? Обичайно ли е Торанага-сама да се затвори в своята кула от слонова кост и да кара хората да чакат без никаква причина? Ами какво ще кажете за Хиромацу-сама?
— Торанага-сама е наш господар. Всичко, което прави, е правилно.
— Ами вие, Марико-сан? Защо не ви виждам?