— Моля да ме извините, много съжалявам, но Торанага-сама ми нареди да ви оставя сам. Дошла съм на гости на вашата наложница, Анджин-сан, и не бива да се срещам с вас.
— Защо?
— Предполагам, че просто иска да бъдете принуден да разговаряте само на японски. И то няколко дни подред.
— Кога тръгвате за Осака?
— Не знам. Очаквах да потегля още преди три дни, но господарят Торанага не е подписал пропуска ми. Уредила съм вече всичко — и носачи, и коне. Всеки ден нося пътните си документи на секретаря му за подпис, но все ми ги връщат. „Подайте ги утре.“
— Аз пък си мислех, че ще ви заведа в Осака по море. Той нали каза, че аз ще ви заведа?
— Да, каза, но… Как да ви обясня, Анджин-сан, човек никога не е сигурен какво ще реши нашият господар. Постоянно си променя решенията.
— Винаги ли е такъв?
— И да, и не. От Йокосе насам е изпълнен… как да се изразя… с меланхолия. Да, с меланхолия, и е много променен. Той… просто сега е много различен.
— След Първия мост и вие също се изпълнихте с меланхолия и много се променихте. Сега сте много различна.
— Първият мост беше краят на едно начало, Анджин-сан, и ние си го обещахме. Така ли беше?
— Да, моля да ме извините.
Тя му се поклони тъжно и си тръгна, ала щом обърна гръб и се почувствува в безопасност, тихо прошепна на латински: „Ти…“ Думичката обвея коридора заедно с парфюма й.
След вечеря той се опита да зададе няколко въпроса на Фуджико. Но тя не разполагаше с никакви важни сведения и не можеше или не искаше да му обясни какво всъщност ставаше в крепостта, кое не е наред.
— Додзо, гомен насай, Анджин-сан. Извинете ме, моля.
Легна си преливащ от злост. Страшно бе разочарован, задето така се бавеха, задето си прекарваше нощите без Марико. През цялото време страдаше при мисълта, че бе тъй близо до нея, че Бунтаро го нямаше в града и след онова „Ти…“ се увери, че нейното желание бе също тъй изгарящо, както и неговото. Преди няколко дни отиде в къщата й под предлог, че иска да му помогне в уроците по японски. Ала самураят, който стоеше на пост пред дома й, му отговори, че много съжалявал, но я нямало в къщи. Блакторн му благодари и се запъти унило към главната южна порта. Оттам се виждаше океанът. Поради равнинния характер на терена се виждаха само доковете и пристанището, но той си въобразяваше, че някъде там, в далечината, различава високите мачти на своя кораб.
Океанът го зовеше. Зовеше го по-скоро хоризонтът, отколкото дълбините, нуждата да го продуха свеж морски вятър, да присвие очи срещу свирепата му сила, да усети в устата си соления му вкус, палубата да се люлее под краката му, а над главата му да скърцат и стенат рейки, мачти и въжета под напора на платната, които от време на време весело да изплющяват, когато вятърът едва-едва промени посоката си.
Зовеше го свободата — дори повече от хоризонта. Свободата да се отправи накъдето си иска, независимо какво е времето, воден единствено от собствените си прищевки. Да застане на квартердека и да дава нареждания, така както тук Торанага даваше нарежданията.
Блакторн неволно вдигна поглед към най-горния етаж на кулата. Красиво извитите лъскави керемиди блестяха на слънцето. Нито веднъж не забеляза там някакво раздвижване, макар да знаеше, че всеки прозорец на този етаж се охраняваше много строго.
Гонгът удари часа. За пръв път си каза наум, че сега е средата на часа на коня, а не осем удара по корабната камбана, което означаваше пладне.
Пусна речника в ръкава си, доволен, че е време за първото истинско ядене. Днес обедът се състоеше от ориз, леко запържени скариди, рибена чорба и мариновани зеленчуци.
— Желаете ли още, Анджин-сан?
— Благодаря, Фуджико-сан. Може още малко ориз. И риба, благодаря. Добре, много е… — Той веднага потърси в речника думата „вкусно“ и си я повтори няколко пъти, да я запомни. — Вкусно е.
Фуджико беше поласкана.
— Благодаря. Тази риба е от север. Водата на север е по-студена, разбирате ли? Казва се „курима-еби“.
Той си повтори няколко пъти името на рибата. Когато приключиха с яденето и подносите им бяха отнесени, тя наля още чай и извади от ръкава си някаква торбичка.
— Тук има пари, Анджин-сан — показа му тя златните монети. — Петдесет кобана. Равняват се на сто и петдесет коку. Трябват ви, нали? За моряци. Моля да ме извините, но разбрахте ли ме?
— Да, благодаря.
— Няма защо. Достатъчни ли са?