— Сигурна съм, че не сте права.
— Аз се безпокоях и за вашето благоволение, Тода-сама.
— Винаги ще го имате. Както и приятелството ми, Гьоко-сан. Може би ще имаме възможност да си поприказваме някой път, а сега наистина трябва да си вървя…
— Ах, да, колко сте любезна. Много съм ви благодарна — додаде с най-медения си гласец Гьоко, когато Марико се обърна да си върви. — Но ще имате ли време? Нали утре отпътувате? За Осака…
Марико усети ледено пробождане в гърдите си — капанът се затвори.
— Какво ви стана, Тода-сама?
— Нищо… нищо, Гьоко-сан. Ще ви… ще ви бъде ли удобно довечера… в часа на кучето?
— Много сте мила, Тода-сама. Ах, да, ако се срещнете още сега с господаря, нали ще се застъпите за нас? Толкова малко благоволение ни е нужно.
— С удоволствие. — Марико се замисли за момент. — Но за някои благоволения човек може да моли, без това да означава, че ще ги получи.
Гьоко настръхна.
— О! Нима сте го помолили вече за… за онази услуга?
— Разбира се, нали ви обещах — внимателно каза Марико. — Нали Кику-сан е негова фаворитка, а вие — предана васалка? Нали и друг път в миналото са ви били правени услуги?
— Моите молби са винаги толкова незначителни. Всичко, което ви казах, Тода-сама, е все още в сила. Дори може би повече.
— Относно гладните кучета?
— Относно дългите уши и безопасните езици.
— Ах, да! И тайните.
— Толкова лесно може да ми угоди човек. Единствено моля за разположението на господаря… и вашето, Тода-сама. Това не е много, нали?
— Не, и ако имам подходящ случай… Но не мога да обещая нищо.
— Довиждане до довечера, Тода-сама.
Поклониха се една на друга и самураите всъщност нищо не разбраха. Марико се качи в носилката, сподиряна от още поклони, прикривайки страха, който я сковаваше, и малкият кортеж потегли. Гьоко втренчено го проследи с поглед.
— Ей, жено! — подвикна й грубо млад самурай, който минаваше покрай нея. — Какво стоиш тук? Върви си гледай работата!
— Хм! — презрително изсумтя Гьоко, с което развесели останалите. — Жено ли казваш, паленце? Ако реша да ти свърша работата, може да се окаже, че няма нищо за вършене! Пък и ти си толкова мъж, че още няма какво да бръснеш!
Самураите се засмяха. А тя вирна гордо глава и мина безстрашно покрай тях.
— Добър ден — поздрави Блакторн.
— Добър ден, Анджин-сан. Изглеждате щастлив.
— Благодаря. Щастлив съм, че виждам такава прекрасна дама.
— Благодаря. Как е корабът? — попита Марико.
— Екстра! Искате ли да се качите и да го разгледате? С удоволствие ще ви разведа.
— А може ли? Заповядано ми е да чакам тук Торанага-сама.
— Да, ние всички го чакаме. — Блакторн се обърна към най-старшия от самураите на пристана. — Капитан, аз заведа Тода-сама горе. Покажа кораб. Когато Торанага-сама пристигне — вие ме викате, нали?
— Както желаете, Анджин-сан.
Блакторн тръгна пред нея по мостчето. Бариерите се охраняваха от самураи и охраната беше по-засилена от всеки друг път — както на брега, така и на самия кораб. Първо се качи на квартердека.
— Това тук е моето царство! — гордо се похвали той.
— Има ли някой от екипажа на кораба?
— Не, никой. Поне днес, Марико-сан. — Той започна да я развежда колкото се можеше по-бързо, след което я поведе надолу по трапа. — Това е главната каюта. — Големите закръглени прозорци на носа гледаха към брега. Той затвори вратата. Бяха сами.
— Това вашата каюта ли е? — попита тя.
Той поклати глава, без да откъсва поглед от нея. Тя се хвърли в прегръдките му. Той я притисна до болка.
— Ако знаете как ми липсвахте!
— И вие на мен!
— Толкова неща имам да ви разкажа. И да ви питам — задъхано започна той.
— А аз мога само да ви кажа, че много ви обичам — потръпна тя в ръцете му и се опита да забрави ужаса си, че Гьоко или някой друг може да ги издаде. — Така ме е страх за вас!
— Не се бойте от нищо, Марико, моя любов! Всичко ще бъде наред!
— И аз така си казвам. Но днес е вече невъзможно да се приеме карма и божията воля.
— Вие бяхте тъй хладна последния път!