— Цуку-сан, започнете, слушайте, Анджин-сан, първо — Торанага-сама ме помоли да ви върна това. То е ваша собственост, нали? Отворете го! — нареди той на самураите. Ковчежето беше препълнено със сребърни монети. — Връща го в същия вид, в който беше свалено от кораба.
— Благодаря — каза Блакторн, като не можеше да повярва на очите си. Парите му даваха властта да наеме възможно най-добрия екипаж, без да чака помощ от когото и да било.
— Най-добре да се отнесе в трезора — добави Ябу.
— Да, разбира се.
Ябу махна на самураите да го качат на кораба. После продължи, а ядът на Алвито се разпалваше още повече, докато превеждаше:
— Второ: Торанага-сама каза — свободен сте да си вървите или да останете, както пожелаете. Когато сте на наша земя, вие сте самурай и хатамото и за вас важат самурайските закони. В открито море, далеч от нашите брегове, вие сте онова, което бяхте, преди да дойдете при нас, и можете да се ръководите от варварските закони. Дава ви се доживотно право да използувате което пожелаете от подвластните на Торанага-сама пристанища, без да ви претърсват пристанищните власти. И последно, тези двеста самураи са ваши васали. Той ме помоли официално да ви ги предам заедно с оръжието, както ви е обещал.
— Значи, мога да отплавам, когато си поискам! Блакторн не вярваше на ушите си.
— Да, Торанага-сама ви разрешава да тръгнете по ваше усмотрение, Анджин-сан. Блакторн се втренчи в Марико, но тя избягваше погледа му и той отново погледна Ябу.
— Мога ли да потегля още утре?
— Да, ако желаете. А сега относно тези самураи — додаде Ябу. — Те всички са ронини от северните провинции. Съгласиха се да ви се закълнат във вечна вярност — на вас и на вашите потомци. До един са добри воини. Никой не е извършил престъпление, което да може да се докаже. Станали са ронини, защото господарите им са били убити или са умрели, или са били свалени. Много от тях са се, сражавали на кораби срещу вако. — Ябу се усмихна с характерната си злобна усмивка. — Някои може да са били и вако — знаете ли какво е вако?
— Да, Ябу-сама.
— Онези с вързаните ръце са вероятно бандити или вако. Дойдоха заедно и изразиха желание да ви служат безстрашно в замяна на прошка за минали престъпления. Заклеха се на Нобору-сан, който лично подбра всички тези хора по заповед на Торанага-сама, че не са извършили престъпления срещу Торанага-сама или някой от васалите му. Можете да ги приемете един по един или всички заедно, а пък ако не ги искате, можете да ги отхвърлите. Разбрахте ли?
— Значи, мога да отхвърля някои от тях?
— Че защо? — учуди се Ябу. — Нобору-сама много грижливо ги е подбрал.
— Да, разбира се, извинете — уморено каза Блакторн, който долови, че настроението на Ябу започва да се разваля. — Разбирам много добре. А какво ще стане с вързаните, ако не ги приема?
— Ще им отсечем главите, разбира се. Но това няма нищо общо с тази работа. Елате с мен.
Ябу тръгна към носилката. Блакторн погледна към Марико.
— Мога да си тръгна, чухте ли?
— Да.
— Това значи… Имам чувството, че сънувам… Той каза…
— Анджин-сан!
Блакторн послушно забърза към Ябу. Сега носилката бе направена да служи като подиум. Един писар беше поставил ниска масичка със свитъци. Малко по-нататък самураите охраняваха голям куп дълги и къси мечове, копия, щитове, бойни брадвички, лъкове, стрели и какво ли не оръжие, което носачите разтовариха от конете. Ябу махна на Блакторн да седне до него, а Алвито и Марико седнаха пред тях. Чиновникът започна да извиква имена от някакъв списък. Извиканият се приближаваше, кланяше се много тържествено, съобщаваше си името и родословието, заклеваше се във вярност, подписваше се под някакъв документ и го подпечатваше с капка кръв, която писарят сръчно изцеждаше, след като му пробождаше един пръст. После всеки коленичеше още веднъж пред Блакторн, ставаше и се завързваше към купа с оръжието. Отначало получаваше големия меч, после и късия. Всеки самурай със страхопочитание се докосваше до мечовете, разглеждаше ги най-внимателно, изразяваше гордостта си от прекрасното им качество и ги затъкваше в пояса си с кръвожаден възторг. След това получаваше и останалото оръжие, както и щит. А когато заемаха новите си места, изцяло въоръжени, те отново бяха самураи, а не ронини, усещаха прилив на свежа сила, стойката им беше по-изправена, а изразът на лицето — по-свиреп.