Най-накрая дойде ред на тридесетте ронини с вързани ръце. Блакторн настоя лично да разреже вървите на всеки един. Те се заклеха във вярност като останалите:
— Кълна се в самурайската си чест, че вашите врагове са и мои врагове и ще ви се подчинявам безпрекословно.
След клетвата им бе раздадено оръжието.
— Урага-но-Тадамаса! — извика Ябу.
Мъжът направи крачка напред. Сърцето на Алвито подскочи. Урага — брат Жозеф — бе стоял незабелязан встрани сред групичката самураи. Беше без оръжие, облечен в просто кимоно, а на главата си имаше бамбукова шапка. Ябу се ухили доволно, забелязал как се разстрои отец Алвито, и се обърна към Блакторн:
— Анджин-сан, представям ви Урага-но-Тадамаса. Самурай, понастоящем ронин. Познахте ли го? Разбирате ли какво значи думата „познавам“?
— Да, разбирам. Познах го.
— Добре. Преди християнски свещеник.
— Да.
— Сега не. Разбирате? Сега ронин.
— Разбирам, Ябу-сама.
Ябу не откъсваше поглед от Алвито, който на свой ред наблюдаваше втренчено отреклия се от вярата си езуит. Урага го гледаше с нескривана омраза.
— А, Цуку-сан! И вие го познахте, нали?
— Да, познах го, Ябу-сама.
— Готов ли сте пак да превеждате — или нямате вече сили?
— Моля ви да продължим, Ябу-сама.
— Добре — махна Ябу към Урага. — Чуйте, Анджин-сан, Торанага-сама ви дава и този човек, ако го искате. Преди е бил християнски свещеник — по-скоро послушник. Но вече не е. Върна се към Правата вяра на шинто и… — Той млъкна, тъй като езуитът не превеждаше. — Точно ли предадохте думите ми, Цуку-сан? Правата вяра на шинто?
Свещеникът не каза нищо. Въздъхна, но след това преведе думите на Ябу, като добави от себе си:
— Това са негови думи, Анджин-сан, господ да го прости.
Марико се направи, че не е чула този коментар, и още повече намрази Ябу. Закле се в себе си един ден да му отмъсти.
Ябу не ги изпускаше от поглед. После продължи:
— Така че Урага-сан е бивш християнин. А сега е готов да служи на вас. Говори варварския език и езика на свещениците и е един от четиримата млади самураи, които бяха изпратени във вашите земи. Дори се е срещнал с най-главния християнин на всички християни, поне така казват. Но сега ги мрази всички, също като вас. — Ябу наблюдаваше Алвито и се стремеше да го предизвика, а от време на време очичките му се стрелкаха и към Марико, която слушаше напрегнато. — Мразите християните, нали Анджин-сан?
— Да, повечето католици са мои врагове — отговори той предпазливо, като не забравяше нито за миг присъствието на Марико, вперила безжизнен поглед в далечината.
— Испания и Португалия са врагове на моята страна.
— Християните са и наши врагове. Нали, Цуку-сан?
— Не, Ябу-сама. Християнството дава ключ към вечен живот.
— Вярно ли е, Урага-сан? — попита Ябу.
Урага поклати отрицателно глава. Гласът му стържеше от омраза.
— Вече не мисля така, Ябу-сама.
— Кажете го на Анджин-сан.
— Сеньор Анджин-сан — започна Урага със силен акцент, но на правилен португалски, който лесно се разбираше. — Не мисля, че католицизмът е ключалката… искам да кажа ключът към безсмъртието.
— Съгласен съм с вас — отвърна Блакторн.
— Добре — продължи Ябу. — Торанага-сама ви дава и този ронин, Анджин-сан. Той е отстъпник, но е от добро самурайско потекло. Закле се, че ако го приемете, ще ви служи като секретар, преводач и ще върши всичко, което му заръчате. Ще трябва да му дадете мечове. Нещо друго, Урага? Кажете му сам.
— Моля да ме извините, сеньор. — Урага свали шапката си. Косата му бе набола и темето му бе обръснато като на самурай, но все още нямаше плитка. — Първо, искам да ви кажа, че се срамувам, задето косата ми не е, както се полага, и нямам плитка, както подобава на един самурай. Ала тя ще порасне, а това, че още нямам плитка, не значи, че не съм достоен за самурай. — Той си сложи отново шапката, преведе на Ябу собствените си думи, а стоящите наблизо ронини не изпускаха нито дума от разговора. — Второ, моля да ме извините, но не умея да се бия с мечовете или с каквото и да било друго оръжие. Никога не съм се учил да се бия. Но ще се науча — повярвайте ми, ще се науча. Простете ми този срам. Кълна се в абсолютната си вярност и ви моля да ме приемете…
По лицето и гърба му се стичаха капки пот. Блакторн каза състрадателно: