Възцари се пълна тишина в следващия миг се разнесоха бурни ръкопляскания по адрес на Ябу, който замахна още веднъж към потръпващото тяло. И чак тогава, отмъстил за своята чест, той вдигна главата за плитката, изплю се в лицето и я захвърли настрани. Сетне все така безмълвно се приближи до Блакторн и се поклони.
— Моля да извините лошите ми обноски, Анджин-сан — много вежливо започна той, а Алвито превеждаше. — Благодаря, че му дадохте меча. Извинете ме за крясъците. Благодаря също така за предоставената ми възможност с чест да окъпя меча си в кръв. — Той погледна подарения от Торанага меч, старателно разгледа острието. Беше все така безупречно. Развърза копринения си пояс и започна да го чисти от кръвта. — Никога не докосвайте острието с ръце, Анджин-сан, защото се поврежда. То трябва да се допира само до коприна или до тялото на врага. — Ябу млъкна и вдигна поглед нагоре. — Мога ли най-учтиво да ви предложа да позволите на васалите си да изпробват остриетата на мечовете си? Това ще е добро предзнаменование.
Блакторн се обърна към Урага:
— Кажете им.
Вече беше късно, когато Ябу се прибра у дома. Слугите поеха изцапаните му, напоени с пот дрехи и му подадоха чисто домашно кимоно, обуха го в чисти таби. Жена му Юрико го очакваше на прохладната веранда с чай и саке, и двете изпускащи пара — той ги обичаше горещи.
— Саке, Ябу-сан? — обърна се тя към него. Юрико беше висока и слаба, с прошарена коса. Тъмното й кимоно беше от проста материя, на която светлата й кожа се открояваше приятно.
— Благодаря, Юрико-сан — засърба Ябу горещото вино, което силно пареше на гърлото му и му доставяше истинска наслада.
— Чух, че всичко е минало добре.
— Да.
— Какъв нагъл ронин!
— Всъщност той ми направи голяма услуга. Сега се чувствувам добре. Окървавих меча на Торанага и вече е наистина мой. — Ябу допи чашата си и тя веднага я напълни. Ръката му докосна гальовно дръжката на меча. — Но схватката не би ви доставила удоволствие. Той беше същинско дете — хвана се в първата клопка, която му поставих.
Тя го докосна нежно.
— Радвам се за вас, съпруже.
— Благодаря, но за мен наистина не представляваше никаква трудност — засмя се Ябу. — Ала да бяхте видели свещеника! Ето, това щеше да ви направи удоволствие — как се изпоти само този варварин! Никога не бях го виждал толкова ядосан. Направо щеше да се задуши от ярост — едва успяваше да се сдържа. Канибал такъв! Те всички са канибали. Жалко, че няма как да ги изличим от лицето на земята, преди ние самите да напуснем този свят.
— Мислите ли, че Анджин-сан може да се справи с тях?
— Ще се помъчи. С десет кораба като неговия и десет такива като него бих могъл да контролирам водите оттук до Кюшу. А само с него бих могъл да навредя много на Кияма, Оноши и Харима, да смажа Джикю и да си възвърна Идзу. Скоро всеки даймио ще може да се нахвърли върху личния си враг. Идзу ще бъде в безопасност и отново в мои ръце. Не разбирам защо Торанага пуска Анджин-сан на свобода. Още едно глупаво прахосничество!
Той сви юмрук и удари с него по рогозката. Прислужницата трепна, но не отрони нито звук. Юрико изобщо не помръдна. Лека усмивка пробяга по лицето й.
— А как прие Анджин-сан свободата си и васалите?
— Беше щастлив като малко дете с нова играчка. Той… — Ябу се намръщи, спомнил си нещо. — Едно обаче не разбирам. Когато онези вако ме наобиколиха, с мен беше свършено. А той ги спря и ми подари живота. Не виждам защо го направи. Малко преди това прочетох силна омраза по лицето му. Толкова е наивно да се преструва — като че ли някога ще му имам доверие.
— Подари ви живота?
— Да. Странно, нали?
— Да. Много странни неща се случват напоследък, съпруже. — Тя освободи прислужницата и попита тихо: — Какво всъщност искаше Торанага?
Ябу се наклони към нея и прошепна:
— Струва ми се, че възнамерява да ме прави главнокомандуващ.
— Че защо? Да не би Железния юмрук да е на смъртно легло? — учуди се Юрико. — Ами Судара-сама? А Бунтаро? А Нобору-сама?
— Кой знае, жено? Те всички изгубиха благоволението му. Торанага толкова често си мени мненията, че никой не може да предвиди какво ще направи в следващия момент. Първо ме помоли да отида на пристана вместо него и ми нареди какво точно да кажа и как да постъпя, после заговори за Хиромацу — колко бил остарял — и ме попита какво е искреното ми мнение за мускетния полк.
— Да не би отново да се готви за „Алено небе“?
— „Алено небе“ си е по начало готово. Но не му стига смелост да го обяви. За него трябва да имаш дарбата да поведеш и много умение. Едно време ги имаше, но вече не го бива. Сега е само сянката на предишния Миновара. Не можах да повярвам на очите си, като го видях на какво е заприличал. Много съжалявам за грешката си — трябваше да се присъединя към Ишидо.
— А аз мисля, че изборът ви е правилен.
— Какво?
— Първо се изкъпете, а за после съм ви приготвила един подарък.
— Какъв подарък?
— Брат ви Мидзуно ще дойде да ви посети след вечеря.
— Че на това подарък ли му викате? — наежи се Ябу. — За какво ми е потрябвал този стар глупак?
— Сведения и мъдрост, чути дори от един глупак, могат да се окажат не по-малко ценни, отколкото ако са получени от мъдър съветник. А понякога дори и повече.
— Какви сведения?
— Първо банята. И вечерята. Тази вечер трябва да сте много бодър, Ябу-сан. Ябу можеше да настоява и да я притисне, но банята го изкуши и беше обладан от приятна нега, каквато отдавна не бе изпитвал. Това се дължеше донякъде на почтителното отношение на Торанага сутринта, а донякъде на уважението, засвидетелствувано му през последните няколко дни от генералите. Но най-вече се дължеше на извършеното убийство, на радостната тръпка, която се бе предала от меча на ръката и чрез нея — на главата. Ах, какво удоволствие е да убиеш с такава точност, изправен като мъж срещу мъж — пред други мъже! Подобно изживяване е достъпно на малцина, и то много рядко — толкова рядко, че когато ти се случи, трябва да го оцениш й да му се насладиш.
Така че остави жена си и се отдаде още повече на радостта си. Отпусна се в грижовни ръце, които освежиха тялото му, а след това, разведрен и обновен, излезе на верандата. Последните слънчеви лъчи проблясваха на небето. Месечината тъкмо изгряваше, съвсем изтъняла. Една от личните му прислужнички му поднесе вечерята. Яде малко, в пълно мълчание. Супа, риба и мариновани зеленчуци.
Момичето се усмихна приветливо.
— Да ви приготвя ли постелята, господарю? Той поклати глава отрицателно.
— По-късно. Преди това кажете на жена ми, че искам да я видя. Юрико се появи незабавно, облечена в чисто, но доста износено кимоно.
— Со десу ка?
— Брат ви чака. Трябва да поговорите насаме. Първо приемете него, а сетне двамата с вас ще си говорим — също насаме. И ви моля да бъдете търпелив.
Касиги Мидзуно, по-младият брат на Ябу и баща на Оми, беше дребен човечец с изпъкнали очи, високо чело и рядка коса. Мечовете като че ли му пречеха, пък и той почти не можеше да си служи с тях. Дори с лък и стрела не го биваше много.
Той се поклони и похвали Ябу за умението, което бе проявил следобеда, защото новината за подвига му бързо бе стигнала до крепостта и още повече бе повдигнала репутацията на Ябу като умел войн. След това, изгарящ от желание да угоди, той пристъпи към същността на въпроса.
— Получих днес шифровано писмо от сина си, Ябу-сан. Юрико-сан реши, че е най-добре да ви го предам лично.
Той подаде свитъка заедно с разшифрования текст. Съобщението на Оми гласеше: