— Значи, според вас Торанага ще надхитри Ишидо и ще спечели?
— Не, отче, никой няма да спечели, но без вашата помощ Торанага-сама ще загуби. На Дзатаки-сама не може да се вярва. Той винаги ще си остане голяма опасност за моя господар. Дзатаки знае това, а също така знае, че всички обещания на Торанага са празни думи, защото в крайна сметка моят господар ще се стреми да го премахне. На мястото на Дзатаки бих убила Судара, Генджико и децата им веднага щом ми паднат в ръцете, и бих тръгнала незабавно срещу северния фланг на Торанага. Ще хвърля войските си натам и това ще извади Ишидо, Икава Джикю и всички останали от тъпата им летаргия. Торанага може да бъде унищожен много лесно, отче.
Алвито помълча малко, после се обади тихо:
— Повдигнете воала си, Мария.
Лицето й беше бледо, като на смъртник.
— Защо ми разказахте всичко това?
— За да спася живота на Анджин-сан.
— Заради него вършите предателство, Мария? Вие, Тода Марико-но-Бунтаро, дъщеря на генерал Акечи Джинсай, извършвате предателство заради един чужденец? И искате аз да ви повярвам?
— Не, извинете — правя го също така и за да спася църквата. Преди всичко за да спася църквата, отче… Не знам какво да правя. Помислих си, че може би вие… Единствената надежда за църквата е Торанага-сама. Ако можете да му помогнете по някакъв начин сега. Той е добър и мъдър човек и църквата ще процъфти при него. Знам със сигурност, че истинският враг е Ишидо.
— А повечето даймио-християни са убедени, че Торанага ще изличи църквата и наследника от лицето на земята, ако един ден победи Ишидо и вземе властта.
— Може и да го направи, но силно се съмнявам. Той ще се отнесе почтено към църквата. Винаги е бил почтен. А Ишидо е яростен противник на християните. Както и Очиба-сама.
— Да, но всички големи даймио-християни са срещу Торанага.
— Ишидо е селянин, а Торанага-сама е почтен и мъдър и е покровител на търговията.
— Без търговия не може — независимо кой е на власт.
— Торанага-сама винаги ви е бил приятел и ако вие се отнесете честно към него, Ще бъде на ваша страна, докато е на власт. — Тя посочи основите на катедралата. — Това не говори ли за неговата почтеност? Та той ви отпусна тази земя безплатно, макар че не можахте да изпълните обещанието си, и той загуби всичко — дори и приятелството ви.
— Може би.
— И накрая, отче, само Торанага може да предотврати избухването на една безкрайна война и вие не можете да не го знаете. А като жена ви моля да не допускате такава война.
— Да, Мария, може би той наистина е единственият, който е в състояние да предотврати войната.
Погледът му се отмести от лицето й. Брат Микаел бе коленичил, потънал в молитва, а двете прислужнички търпеливо чакаха до брега. Езуитът се почувствува смазан от толкова много сведения и същевременно въодушевен, беше изморен, ала силен.
— Радвам се, че дойдохте да ми кажете всичко това. Благодаря ви. От името на църквата и от мое име, като неин служител. Ще изпълня всичко, което ви обещах.
Тя кимна с глава, но премълча.
— Ще отнесете ли едно послание на Делегата-посетител, Марико-сан?
— Да, ако е в Осака.
— Лично послание.
— Добре.
— Ще бъде устно. Разкажете му всичко, което ми казахте и което аз ви казах. Дума по дума.
— Добре.
— Обещавате ли? Пред бога?
— Няма нужда да ме заклевате, отче. Аз вече дадох съгласието си.
Той я погледна в очите — твърда, силна, решена.
— Извинете, Мария. А сега да чуя изповедта ви.
Но тя отново спусна воала си.
— Моля да ме извините, отче, но не съм достойна дори да се изповядам.
— Пред бога всичко е достойно.
— Освен мен. Аз не съм достойна, отче, вярвайте ми.
— Трябва да се изповядате, Мария. Не мога да ви отслужа литургия — трябва да се явите пред него пречистена.
Тя коленичи.
— Простете ми, отче, защото съм съгрешила, но мога да изповядам само, че не съм достойна да се изповядам — прошепна тя едва чуто.