— Не се тревожете, ще бъда внимателен с него, не се бойте — опита се да ги успокои той.
— Може би няма да е лошо да внимавате и с Ябу-сама, Анджин-сан — продължи Марико.
— Какво?
— Днес следобед видях омразата, изписана на лицето ви. Той също я видя.
— Нищо — каза той. — Шигата га най, нее?
— Не. Съжалявам, но допуснахте голяма грешка. Защо спряхте хората си, когато го обградиха? Това също беше голяма грешка. Щяха да го убият на бърза ръка и врагът ви сега щеше да е мъртъв, без да рискувате себе си.
— Нямаше да е честно, Марико-сан. Толкова много срещу един. Не е честно.
Марико преведе на Фуджико и Кику думите му.
— Моля да ме извините, Анджин-сан, но ние всички сме на мнение, че този начин на мислене е много опасен, и ви молим да го промените. Много е погрешен и наивен. Моля да ме извините, че ви говоря така направо. Ябу-сан ще ви погуби.
— Не. Засега поне няма опасност. Все още съм му много необходим. И На Оми-сан.
— Кику-сан моли да ви кажа много да се пазите от Ябу и от този Урага. За Анджин-сан, казва тя, е може би трудно да прецени тук, у нас, кое е от голямо значение.
— Да, и аз съм съгласна с Кику-сан — добави Фуджико.
След това Кику ги остави и отиде да забавлява Торанага. А Марико отново наруши спокойствието на стаята:
— Тази нощ трябва да ви кажа сайонара, Анджин-сан — призори тръгвам на път.
— Но сега вече това не е необходимо — възрази той. — Можем да променим нещата. Аз ще ви закарам до Осака. Ще взема галерата или някой крайбрежен кораб. А в Нагаса…
— Не, Анджин-сан, много съжалявам. Трябва да тръгна, както ми е наредено. И никакви негови молби не можаха да я разубедят.
Той усети, че Фуджико мълчаливо го наблюдаваше, а сърцето го болеше при мисълта за раздялата с Марико. Погледна към наложницата си. Тя помоли да я извинят за малко. Затвори вратата след себе си и те останаха сами. Той разбра, че тя няма да се върне и че за известно време е в безопасност. Любиха се буйно, страстно. Почти веднага след това отвън се чуха гласове и стъпки и едва имаха време да се пооправят, преди Фуджико да влезе през вътрешната врата, а Ябу — през външната с писмена, заповед от Торанага незабавно да тръгне, в пълна тайна… „За Йокохама, след това кратък престой в Осака, обратно в Нагасаки и после пак тук, у дома, Анджин-сан. Изпратих вече да докарат екипажа на кораба.“
През тялото му премина остра тръпка на радостна възбуда — тази победа сякаш му бе изпратена от небето!
— Да, Ябу-сан. Но Марико-сан — Марико-сан отива Осака също, нее? По-добре с нас — бързо, безопасно, нее?
— Не е възможно, съжалявам. Трябва да бързаме. Хайде, тръгвайте. Приливът… разбирате прилив, нее?
— Хай, Ябу-сан, но Марико-сан отива Осака…
— Съжалявам, но и на нея й е заповядано както и на нас. Марико-сан, обяснете му. Кажете му да побърза!
Ябу остана непреклонен, а толкова късно през нощта беше невъзможно да отиде при Торанага и да го моли да промени заповедта си. Нито имаше време да разговаря повече с Марико и Фуджико, нито остана с тях поне за миг насаме, така че можаха само най-официално да си вземат довиждане. Но скоро щяха да се видят в Осака.
— Много скоро, Анджин-сан — обеща му Марико.
— Господи, не допускай да я изгубя — помоли се той на глас, а чайките кряскаха над главата му и някак си го караха да се чувствува по-самотен.
— Кого да изгубите, господарю?
Блакторн се върна в действителността. Посочи кораба:
— Имах пред вид „Еразъм“ — за нас корабите са от женски род, а не от мъжки — уакаримасу ка?
— Хай.
На палубата още се различаваха фигурите на екипажа и неразрешимият проблем отново се изпречи насреща му. Трябват ти на кораба, убеждаваше той сам себе си, и още много като тях. Новите моряци също няма да се отнесат доброжелателно към самураите, а на всичко отгоре ще са и католици — повечето. Господи, кажи ми как да ги държа в подчинение? Марико беше права. Там, където има католици, аз съм загубен.
— Дори и аз, Анджин-сан — добави тя снощи.
— Не, само вие не, Марико-сан.
— Днес следобед нали казахте, че сме ви врагове.
— Казах, че повечето католици са ми врагове.
— Ще ви убият при първа възможност.