— По пладне идете в крепостта, Анджин-сан — каза му Ябу сутринта, като се завърна на галерата. — Ще дойдат да ви вземат Сиви самураи. Разбирате ли?
— Да, Ябу-сама.
— Опасност вече няма. Много съжалявам за нападението. Шигата га най, нее. Сивите ще ви отведат на сигурно място. Тази нощ ще останете в крепостта, в покоите на Торанага. Утре заминаваме за Нагасаки.
— Имаме разрешение? — попита той.
Ябу поклати отрицателно глава, силно огорчен.
— Ще се престорим, че отиваме в Мишима да вземем Хиромацу-сан и Судара-сама със семейството му. Разбирате ли?
— Да.
— Добре. Сега поспете, Анджин-сан. Не се тревожете за нападението. Сега на всички лодки е забранено да наближават галерата. Сега тук е кинджиру.
— Разбирам. Моля да ме извините, но какво има довечера? Защо аз в крепостта?
Ябу се усмихна накриво и обясни, че щели да го показват, че Ишидо изгарял от любопитство да го види още веднъж.
— Но като гостенин сте в безопасност — увери го той накрая и пак напусна галерата. Блакторн слезе долу, като остави Винк на вахта, но тъкмо му се стори, че е заспал, и ето че Винк вече го дърпаше за ръкава и той отново хукна горе на палубата.
Малка португалска фрегата с двадесет оръдия на палубата навлизаше забързано в пристанището, издула платна до пръсване.
— Ама че бърза, мръсницата! — обади се разтреперан Винк.
— Трябва да е Родригес. Друг няма да посмее да навлезе толкова навътре с такава скорост.
— На твое място, лоцмане, бих се измел оттук още сега, без да ме интересува прилив ли е, отлив е. Боже мой, имам чувството, че сме мухи, затворени в буркан. Я да се ма…
— Никъде няма да ходим! Не можеш ли да го проумееш веднъж за винаги! Ще стоим тук, докато ни разрешат да потеглим. Ще стоим, докато Ишидо ни пусне да си вървим, ако ще и самият папа и кралят на Испания да се появят с цялата си проклета армада!
Отново слезе долу, ала сънят бягаше от очите му. По пладне пристигнаха Сивите. И Така, придружен от многочисления си ескорт, той се отправи към крепостта. Прекосиха града по криволичещите му улички, минаха покрай площадката за екзекуции с все така стърчащите на нея пет кръста за разпъване, а палачите по двама души с копие до всеки кръст непрекъснато качваха и сваляха хора от тях. Обичайната тълпа зяпачи също не липсваше. Блакторн изживя наново мъчителната агония на нападението от засада и това, че усещаше ръката си върху дръжката на меча, кимоното на гърба си и васалите около себе си, не намали усещането за паническа тревога.
Сивите го отведоха в онази част на крепостта, отредена на Торанага, където попадна още първия път и където все още бяха затворени Кирицубо, Садзуко и детето заедно с останалите самураи на Торанага. Изкъпа се, намери приготвени за него нови дрехи и първият му въпрос беше:
— Тук ли е Марико-сан?
— Не, господарю, много съжалявам — отвърна прислужникът.
— Тогава къде мога да я намеря, моля? Имам спешно послание за нея.
— Много съжалявам, Анджин-сан, но не знам, моля да ме извините.
Никой от слугите не можа да го упъти. Всички се извиняваха, но не знаели.
Той се облече и извади речника, за да си преговори някои важни думи и изрази, които щяха да му потрябват, и се подготви най-старателно. После излезе в градината да погледа как растат камъните. Ала те все не растяха.
И ето че сега крачеше към най-вътрешния ров. Навсякъде светеха факли.
Той се отърси от тревогата си и стъпи на дървеното мостче. Навсякъде се виждаха на групички други гости, наобиколени от Сиви, запътили се в същата посока. Усещаше скришните им погледи.
Премина под последната вертикална желязна решетка и съпровождащите го Сиви го поведоха през нов лабиринт от коридори към някаква огромна порта. Тук го оставиха. Неговите васали също си тръгнаха. Той пристъпи напред към осветената с факли неизвестност.
Залата беше огромна, с висок таван и златни орнаменти. Облицовани в злато колони крепяха гредите на тавана, които бяха от полирани редки видове дърво и не бяха по-малко ценни от гоблените по стените. В залата се намираха около петстотин самураи заедно с жените си, облечени във всички цветове и оттенъци на дъгата, а парфюмите им се смесваха с благоуханието на ароматните дърва, които горяха покрай стените в малки мангали. Погледът на Блакторн препусна през тълпата, за да открие Марико, Ябу или кое да е приятелско лице, но никого не видя. От едната страна се бяха строили поканените и чакаха да се поклонят пред издигнатата в далечния ъгъл на залата платформа. Придворният Огаки Такамото беше застанал пред нея и недалеч от него Блакторн разпозна и Ишидо — висок, слаб и властен, и усети почти физически ослепяващата сила на удара му по лицето си, а след това и собствените си пръсти, впили се във врата му.