— Варварите често са като луди, доколкото знам.
Подобна грубост към един гостенин на публично място беше твърде неприятна. Очите на Блакторн се стрелнаха към Очиба и от погледа му не убягна и нейната изненада. Затова реше да рискува.
— А, височайши генерале, много сте прав. Варварите често като луди. Но много се извинявам, аз сега съм самурай и хатамото — това голяма, много голяма чест за мен. Вече не съм варварин. — Блакторн говореше със същия тон, с който се обръщаше към моряците от квартердека — без да го повишава, този глас се чуваше навсякъде, изпълваше всяко ъгълче на залата. — Сега разбирам обноски на самурай, разбирам бушидо, разбирам уа. Не съм повече варварин, моля да ме извините, нали така?
Последното изрече като предизвикателство, без следа от боязън. Знаеше, че японците много ценят мъжествеността и гордостта.
— Ишидо се засмя.
— Така е, самурай Анджин-сан — весело отвърна той. — Да, приемам извинението ви. Слуховете за вашата храброст, изглежда, са верни. Това е добре, много добре. Аз би трябвало също да се извиня. Ужасно е неприятно онова, което е направил мръсният ронин, нали разбирате? Имам пред вид снощното нападение.
— Да, разбирам, Ишидо-сама. Много лошо. Четирима мъртви. Един мой, трима Сиви.
— Лошо, много лошо. Не се безпокойте, Анджин-сан. Това няма да се повтори. — Ишидо замислено огледа цялата зала. Всички много ясно го разбраха. — Сега заповядах строга охрана. Много строга. Няма да има други нападения. Вече ви пазят старателно. В крепостта сте в пълна безопасност:
— Благодаря. Извинете за безпокойството.
— Никакво безпокойство — вие сте важна личност, самурай. Имате специален самурайски статут при Торанага-сама. Аз не забравям — няма от какво да се боите.
Блакторн отново му благодари и се обърна към Очиба:
— Ваше височество, в моята страна имате… имаме кралица — извинете лошия ми японски. Да, моя страна се управлява от кралица и ние имаме обичая винаги да даваме подарък за рождения ден на дама. Дори кралица. — И той извади от ръкава си розов цвят на камелия, който бе отрязал от едно дърво в градината. Постави го на платформата пред нея, леко изплашен да не би да е прекалил. — Моля да ме извините, ако не е добри обноски да дам.
Тя погледна цветето. Петстотин души затаиха дъх да видят как ще приеме дързостта на галантния варварин и как ще се измъкне от клопката, в която я бе поставил, по всяка вероятност, без да иска.
— Аз не съм кралица, Анджин-сан — бавно продума тя. — Аз съм само майка на наследника и вдовица на господаря тайко. Не мога да приема подаръка ви като кралица, защото не съм такава, никога не бих могла да бъда, нямам претенции, че съм, и не желая да бъда. — Тя се усмихна широко и се обърна към всички присъствуващи: — Но като дама може би ще ми позволите на рождения ми ден да приема подаръка на Анджин-сан?
Залата избухна в аплодисменти. Блакторн се поклони и й благодари — от цялото й слово разбра само, че приема подаръка му. Когато тълпата утихна, Очиба отново заговори:
— Марико-сан, вашият ученик ви представя достойно.
Марико си пробиваше път през струпалите се гости. До нея вървеше някакъв младеж. Недалеч от тях Блакторн разпозна и Кирицубо, придружавана от Садзуко. Момчето се усмихна на някакво младо девойче, след това смутено забърза да настигне Марико.
— Добър вечер, Тода-сама — поздрави Блакторн и добави на латински, съзнавайки опасността: — Вашето присъствие прави вечерта още по-прекрасна.
— Благодаря, Анджин-сан — отговори тя на японски и бузите й пламнаха. Приближи се до платформата, а момчето остана сред гостите. После се поклони на Очиба. — Заслугите ми са много малки, Очиба-сама. Анджин-сан сам постигна всичко с помощта на книгата за думи, която му даде християнският свещеник.
— Ах, да, книгата с думи! — Очиба помоли Блакторн да й я покаже и да й обясни с помощта на Марико как си служи с нея. Беше възхитена. Също и Ишидо. — Трябва да си набавим още екземпляри, генерале. Моля ви, наредете им да ни дадат стотина. С тяхна помощ наши младежи ще могат лесно да научат варварския език.
— Да, добра идея, Очиба-сама. Колкото по-скоро обучим наши преводачи, толкова по-добре. — И Ишидо се засмя. — Нека християните сами нарушат монопола си.
Около шестдесетгодишен побелял самурай, който стоеше най-отпред в тълпата от гости, се обади:
— Християните нямат никакъв монопол, височайши генерале. Ние самите молим светите отци — дори настояваме — да ни служат като преводачи и посредници, защото само те могат да преговарят и с двете страни и само на тях и двете страни им имат еднакво доверие. Това води началото си от Города-сама, а тайко го продължи.