— Не, господарю — твърдо отвърна Марико. — Не отказвам! Освен ако е в разрез с дълга ми към законния ми господар, което е най-важното нещо за всеки самурай!
— Ще се, приготвите да се срещнете с регентите със синовно търпение!
— Съжалявам, но имам заповед от моя господар да придружа дамите му и да го посрещна. Незабавно.
Тя извади от ръкава си някакъв свитък и официално го подаде на Ишидо. Той рязко го отвори и го прочете. После вдигна поглед и каза:
— Въпреки това ще стоите тук и ще чакате решението на регентите.
Марико погледна с надежда към Очиба, но в очите й прочете само неодобрение. После се обърна към Кияма. Кияма беше също тъй мълчалив и безразличен.
— Моля да ме извините, височайши генерале, но ние не сме в състояние на война. Моят господар се подчинява на регентите, така че през следващите осемнадесет…
— Въпросът е приключен!
— Ще бъде приключен, генерале, когато добрите обноски ви подскажат да не ме прекъсвате! Аз не съм селянка, да ме тъпчете! Аз съм Тода Марико-но-Бунтаро-но-Хиромацу, дъщеря на Акечи Джинсай, в жилите ми тече кръвта на рода Такашима, а родът ми е самурайски от хиляди години и аз никога няма да бъда пленничка, заложница или затворничка! През следващите осемнадесет дни, до самия ден, аз съм свободна — по волята на Възвишения — да вървя, където си пожелая. Както и всички останали!
— Нашият… нашият господар тайко е бил някога селянин. Много… много самураи са селяни… били селяни. Всеки даймио е бил — някога в миналото си — селянин. Дори и първият Такашима. Всеки е бил селянин някога. Затова ме чуйте внимателно: ще чакате да чуете волята на регентите!
— Не, съжалявам, но първият ми дълг е към моя господар.
Ишидо побеснял тръгна към нея.
Макар Блакторн почти да не разбра какво бе казано дотук, неусетно бе пъхнал дясната си ръка в левия ръкав, готов да сграбчи, ножа. Ишидо се извиси над нея.
— Вие ще се…
В този момент при вратата се усети някакво раздвижване. Обляна в сълзи прислужничка се втурна през насъбралия се народ и се хвърли в краката на Очиба.
— Извинете ме, господарке — изскимтя тя, — но Йодоко-сама… моли да ви види, тя е… Побързайте, наследникът е вече там…
Обезпокоена, Очиба погледна Марико и Ишидо, после обърнатите към нея втренчени лица. Поклони се леко на гостите си и забърза към вратата. Ишидо се поколеба.
— По-късно ще се оправя с вас, Марико-сан — каза той и последва Очиба, а стъпките му отекнаха тежко по рогозките.
Тълпата зашумя след него. Блакторн се приближи до Марико.
— Какво стана, Марико-сан? — попита той.
Но тя продължи да гледа платформата с невиждащ поглед. Кияма свали схванатата си от стискане на меча ръка и я отпусна.
— Марико-сан!
— Да? Кажете, Кияма-сан.
— Мога ли да ви предложа да се приберете у дома? И бихте ли ми разрешили да поговоря с вас по-късно — да кажем, в часа на глигана?
— Да, разбира се. Моля… моля да ме извините, но аз бях длъжна… — Гласът й заглъхна.
— Лош ден, Марико-сан. Господ да ви пази! — И той й обърна гръб и заговори властно на присъствуващите: — Предлагам всички да се приберем по домовете си и да чакаме… да чакаме и да се молим всевишният да прибере Йодоко-сама, ако часът й е ударил, бързо, безболезнено и с чест, и да я дари със спокойствието, което заслужава. — Погледна към Саруджи, който още стоеше като смразен и не помръдваше. — Вие елате с мен.
После излезе, а Саруджи го последва, макар да не му се искаше да оставя майка си в такъв момент. Властната заповед обаче го задължаваше, а вперените в него погледи го смущаваха.
Марико се поклони леко на цялата зала и си тръгна. Кири облиза пресъхналите си устни. Садзуко тръгна редом с нея, разтреперана от страх. Кири стисна ръката й в своята и двете заедно последваха Марико. Ябу и Блакторн също излязоха след тях, внезапно осъзнали, че бяха единствените самураи в залата, облечени в униформата на Торанага.
Вън вече ги чакаха Сиви.
— Но защо, в името на боговете, трябваше да се държите по този начин! Толкова глупаво! — беснееше Ябу.
— Много съжалявам — извини се механично Марико, без да му разкрие истинската причина. Искаше й се да я остави на мира и беше възмутена от отвратителните маниери. — Така се случи, Ябу-сан. Знам, че провалих празненството, но… Не знам и аз. Моля да ме извините. Извинете ме и вие, Анджин-сан.