— Не, мисля, че не, особено ако говорим тихо, почти без да мърдаме устните си, както ме учихте онази вечер.
— Добре. Какво стана с Кияма?
— Обичам ви.
— Ти…
— Така ми липсвахте.
— И вие на мен. Има ли начин да се видим насаме?
— Тази вечер е изключено. Но утре вечер ще можем, любов моя. Намислила съм нещо.
— Утре? Ами вашето тръгване?
— По всяка вероятност утре ще ме спрат, Анджин-сан — но моля ви, не се безпокойте. На другия ден всички ще бъдем свободни и ще можем да потеглим, накъдето си искаме. А ако не ме пуснат, утре вечер ще бъдем заедно.
— Как?
— Кири ще ми помогне. Не питайте как, какво или защо. Няма да е трудно… — Тя млъкна, тъй като влязоха прислужничките с мангалите. Пухкавите кълбета пушек, които се издигнаха след малко, започнаха да разгонват насекомите. Останали отново далеч от чужди уши, те заговориха за пътуването си, доволни, че са заедно, обичащи се, без да се докосват, като избягваха да говорят за Торанага и значението на утрешния ден. После той каза:
— Ишидо ми е враг — защо тогава е поставил такава силна охрана около мен?
— За да ви пази. Но също така и за да ви държи изкъсо. Допускам, че освен това и той може би ще иска да ви използува срещу Черния кораб, Нагасаки, Кияма и Оноши.
— Да, и аз си помислих същото.
Забеляза въпроса в погледа му.
— Какво има, Анджин-сан?
— За разлика от Ябу аз не ви мисля за глупава и смятам, че всичко, което направихте тази вечер, беше обмислено и предварително запланувано — по заповед на Торанага.
Тя изглади някаква невидима гънка на кимоното си от тежък брокат.
— Да, той ми нареди.
Блакторн обърна на португалски.
— Той ви е предал. Вие сте само примамка, по която ловците да стрелят. Известно ли ви е това? Примамка в един от капаните му.
— Защо говорите така?
— Защото сте примамка и жертва. Като мен. И това е очевидно. Същото се отнася и за Ябу. Торанага ни изпрати тук, за да ни принесе в жертва на някаква своя цел.
— Грешите, Анджин-сан. Извинете, но не сте прав.
— Пак ще ви кажа: вие сте красива и много ви обичам, но ме лъжете — премина той отново на латински.
— Никой досега не ме е наричал лъжкиня.
— И никой ли не ви е казвал, че ви обича?
Тя погледна ветрилото си.
— Да говорим за нещо друго.
— Какво печели Торанага, като ни принася в жертва? Тя не му отговори.
— Марико-сан, имам право да ви задам този въпрос. Не се боя, само искам да знам какво печели с това.
— Не знам.
— Закълнете се в любовта си към мен и господа!
— И вие ли? — тъжно попита тя на латински. — И вие ли ме карате да се кълна в господа и ми задавате въпрос след въпрос?
— Става дума за вашия и моя живот, а те и двата са ми скъпи. Пак ви питам — какво печели?
Гласът й се повиши.
— Чуйте ме — да, аз избрах момента и сте прав, че не съм глупачка и…
— Внимавайте, Марико-сан, моля ви — говорете по-тихо или ще си имаме неприятности.
— Извинявайте, прав сте. Да, аз нарочно го направих, и то на публично място, както го искаше Торанага.
— Защо?
— Защото Ишидо е само един селянин и трябва да ни пусне да си вървим. Трябваше да му хвърлим предизвикателство в лицето пред по-висшестоящи от него. Очиба-сама одобрява желанието ни да посрещнем Торанага-сама. Говорих с нея и тя няма нищо против. Не се тревожете за нищо.
— Не искам да ви виждам разпалена. Нито озлобена. Нито ядосана. Къде остана вашата невъзмутимост? И прословутите ви добри обноски? Може би трябва да се научите да наблюдавате как растат камъните?
Ядът на Марико се стопи и тя се засмя.
— Прав сте, простете ми. — Почувствува се освежена. — Ах, как ви обичам, как ви уважавам, как се гордеех с вас тази вечер — за малко да ви разцелувам там пред всички, както правите вие.
— Пресвета Богородице — това щеше да ги смае.
— Ако бяхме насаме, бих ви целувала, докато замолите за милост.
— Благодарен съм ви, но вие сте там, а аз съм тук и между пас лежи цял един свят.
— Не, между нас не лежи нищо. Животът ми е изпълнен само с вас.
Той замълча.
— Значи, Ябу ви заповяда да се извините и да останете?
— Съжалявам, но няма да мога да се подчиня на заповедите му.