— Моля да ме извините — обърна се Сивият към Йошинака, — но мога ли да видя документите ви?
— Съжалявам, капитане, но ние не се нуждаем от документи — отвърна Йошинака в настъпилата мъртва тишина.
— Моля да ме извините, но височайшият генерал Ишидо, комендант на крепостта и началник на охраната на наследника, е издал заповед, с одобрението на регентите, за цялата крепост и всички трябва да й се подчиняваме.
— Аз съм Тода Марико-но-Бунтаро и имам заповед от законния си господар Торанага-сама да придружа жените му и да го посрещна. Ако обичате, да ни направите път да минем! — Заяви официално Марико.
— С удоволствие бих ви пуснал, Тода-сама — гордо й отговори самураят, стъпил здраво, с разкрачени крака, — но нашият законен господар не разрешава на никого да напусне крепостта Осака без документи. Моля да ме извините.
— Как ви е името, капитане? — попита Марико.
— Сумийори Дандзенджи, Тода-сама. Капитан на четвърти полк, а потеклото ми е също тъй древно, както и вашето.
— Съжалявам, капитан Сумийори, но ако не се отместите от пътя ми, ще трябва да наредя да ви убият.
— Без документи няма да минете!
— Ако обичате да го убиете, Йошинака-сан.
Йошинака скочи без секунда колебание напред, а мечът му вече бе извит в свистяща дъга и удари загубилия равновесие Сив. Острието се заби дълбоко встрани, ала той веднага го измъкна и втори, по-страшен удар отнесе главата на самурая, която се търкулна в прахта и там спря.
Йошинака избърса меча си и го прибра в ножницата.
— Тръгвайте! — заповяда той на авангарда. — Бързо!
Те отново се строиха и стъпките им отекнаха между стените на тясната уличка. И тогава, изневиделица, в гърдите на Йошинака се заби стрела. Той я задърпа безмълвно, ала очите му се изцъклиха и миг след това се строполи в прахта.
Кири изстена. Лек ветрец развя крайчетата на ефирния шал на Марико. Някой изшътка на едно заплакало дете и то млъкна. Всички чакаха със затаен дъх.
— Мияй Кадзуко-сан! — извика Марико. — Поемете, моля, командуването. Кадзуко беше млад, висок, много горд от оказаната му чест, гладко избръснат, с изпъкнали скули. Изскочи от групичката Кафяви недалеч от Кияма и вратата, мина покрай носилките на Кири и Садзуко, застана пред Марико и ниско й се поклони.
— Да, Тода-сама. Благодаря. Ей, вие! — извика той на челната колона. — Тръгвайте!
Напрегнати като струни, някои изплашени, всички настръхнали, самураите се подчиниха и колоната отново потегли. Кадзуко крачеше до носилката на Марико. На стотина крачки пред тях от строените покрай стената самураи напред излязоха двадесет Сиви и безмълвно им препречиха пътя. Двадесетте Кафяви продължиха непреклонно напред, но някой се поколеба за миг и всички постепенно спряха.
— Разчистете ги! — провикна се Кадзуко.
Един от Кафявите се метна напред, останалите след него и последва бързо и ожесточено кръвопролитие. Всеки път, щом паднеше някой Сив, друг мълчаливо се отделяше от стената и заемаше мястото на падналия си другар. Всеки двубой беше честен и почтен — един срещу един, ето че станаха петнадесет на петнадесет, после осем срещу осем, няколко ранени Сиви се мятаха в прахта, после трима Кафяви останаха да се сражават с двама Сиви, така че още един Сив се присъедини към боя, който накрая се превърна в двубой. Последният останал Кафяв, облян в кърви и целият покрит с рани, вече бе излязъл победител от четири двубоя. Последният Сив лесно се справи с него и застана сам сред труповете, вперил поглед в Мияй Кадзуко.
Всички Кафяви бяха мъртви, а от Сивите осемнадесет бяха убити и четирима тежко ранени.
Кадзуко пристъпи напред, вадейки в движение меча си в настъпилото гробно мълчание.
— Момент! — извика Марико. — Почакайте, моля ви, Кадзуко-сан.
Той спря, без да откъсва поглед от Сивия, а ноздрите му потръпваха от желание да са бие. Марико слезе от носилката и се приближи до Кияма.
— Кияма-сама, официално ви моля да наредите на тези хора да се махнат от пътя ни.
— Много съжалявам, Тода-сама, но заповедите, издадени за крепостта, важат за всички. Те са напълно законни. Ако желаете, мога да свикам заседание на регентите и да помоля да ги отменят.