Не си спомням как Оми е спрял ръката ми — помня само, че когато се събудих на другата сутрин, се чувствувах като новороден.
Очите му не се откъсваха от мъртвите — там долу на улицата. Можех да убия онзи Сив вместо нея, помисли си той, и може би още един, няколко, но винаги щеше да има още един и моята смърт нямаше да наклони везните. Не се боя от смъртта, отново си каза той. Само съм ужасен, че с нищо не мога да й помогна.
Сивите започнаха да прибират телата, отнасяйки се еднакво почтително и към Кафяви, и към Сиви. Много от самураите започнаха да се разотиват, сред тях бяха и Кияма с неговите хора, жените, децата и прислужничките си тръгнаха до една, като вдигаха прах с краката си. Обонянието му се изпълни с острия, леко зловонен мирис на смъртта, примесен със соления морски ветрец, ала умът му бе замъглен от мисълта за нея и нейната храброст, която го изпълваше с неуловима топлота. Той погледна слънцето, прецени го — до залез оставаха шест часа. Тръгна към стъпалата.
— Анджин-сан! Къде отивате, моля?
Той се обърна — беше забравил за охраната си от Сиви. Капитанът го гледаше изпитателно.
— А, извинете. Отивам там! — И посочи двора. Сивият капитан се замисли за миг, после кимна неохотно.
— Добре. Моля след мен.
В двора той ясно усети как Кафявите настръхнаха при вида на Сивите. До портата стоеше Ябу и наблюдаваше прибирането на колоната. Кири и Садзуко си вееха с ветрила, а дойката кърмеше детето. Бяха насядали на постлани набързо рогозки и възглавнички, нахвърляни на сянка върху верандата. Встрани се гушеха носачите, наклякали в плътна, смутена групичка около багажа и товарните коне. Той се запъти към градината, но пазачите го спряха.
— Съжаляваме, но там сега не може, Анджин-сан.
— Да, разбира се — върна се той назад. Улицата се изпразваше, макар че не по-малко от петстотин Сиви не помръдваха от местата си, настанили се удобно — клекнали или седнали с кръстосани крака в широк полукръг, с лице към портата. Последният Кафяв премина под свода.
— Затворете портата и я залостете! — провикна се Ябу.
— Моля да ме извините, Ябу-сан — обади се един офицер, — но Тода-сама нареди да остане отворена. Каза да я охраняваме от всички, но да остане отворена.
— Сигурен ли сте? Офицерът настръхна. Беше спретнат, с решителен израз на лицето, тридесетина годишен, с издадена брадичка, мустаци и брада.
— Моля да ме извините — разбира се, че съм сигурен.
— Благодаря. Нямах намерение да ви засегна. Вие сте старши офицер?
— Да. Тода-сама ме удостои с доверието си. Но вие, разбира се, сте по-старши от мен.
— Аз съм командуващ, но вие отговаряте в момента.
— Благодаря, Ябу-сама, но командуващ е Тода-сама. Вие сте старши офицер. За мен би било чест да ви бъда заместник. Ако ми позволите.
— Позволявам, капитане — тъжно се съгласи Ябу. — Много добре съзнавам кой командува. Как ви е името?
— Сумийори Табито.
— Първият Сив не се ли казваше също Сумийори?
— Да, Ябу-сан. Беше мой братовчед.
— Когато сте готов, капитан Сумийори, повикайте всички офицери на съвет.
— Разбира се, господарю. С нейно разрешение.
Двамата мъже погледнаха към жената, която влезе в двора. Беше възрастна, самурай, и се подпираше с очевидна болка на бастуна си. Косата й беше снежнобяла, ала гърбът й беше изправен. Приближи се до Кирицубо. Прислужничката й пазеше сянка с чадърче.
— Добър вечер, Кирицубо-сан — поздрави тя. — Аз съм Маеда Ецу, майка на Маеда-сама, и споделям възгледите на Тода-сама. С нейно позволение бих желала да имам честта да чакам заедно с нея.
— Моля ви, седнете и бъдете добре дошли — каза Кири.
Една от прислужничките донесе възглавничка и заедно с личната прислужничка на старицата й помогнаха да седне.
— А, така е добре, много по-добре — въздъхна с облекчение беловласата жена и подтисна едно болезнено изохкване. — Ставите ме болят — с всеки изминал ден стават все по-зле. Но така ми е добре, благодаря.
— Желаете ли чай?
— Първо чай, а след това и саке, Кирицубо-сан. Много саке. Всички тези преживявания предизвикват силна жажда, не мислите ли?
Други жени самураи се откъсваха от разотиващата се тълпа и се връщаха назад през редиците на Сивите, заставаха в прохладната сянка. Някои от тях се поколебаха и промениха решението си, но скоро на верандата се насъбраха четиринадесет жени, две от тях с деца.