— Не, Очиба-сама, не са. Ще пристигнат по море.
— Не искам косъм да падне от главата й — каза Очиба. — Нито от главата на детето.
— Детето е пряк наследник на Торанага, който пък е наследник на рода Миновара. Аз трябва да изпълня своя дълг към наследника, Очиба-сама. Не ме карайте отново да ви изтъквам това.
— Сестра ми да не се закача! Нито синът й!
— Както желаете.
— Доколко примерна християнка е тя? — обърна се Очиба към Кияма.
— Безгрешна — последва незабавен отговор. — Имате пред вид самоубийството ли? Според мен… тя е убедена, че е смъртен грях, и няма да посмее, за да не погуби душата си. Но не знам дали…
— Тогава друг изход няма — заяви, без да се замисли, Ишидо. — Заповядайте на върховния жрец на християните да й нареди да престане да тормози законните управници на империята!
— Той няма тази власт — поясни Кияма и добави по-остро: — Това би било политическа намеса — нещо, срещу което те винаги са се изказвали решително, и то с право.
— Както виждам, християните се месят само когато им изнася — хапливо забеляза Ишидо. — Впрочем това беше само едно предложение.
Вътрешната врата се отвори и на прага застана лекарят. Изразът на лицето му беше тъжен, а умората го бе състарила.
— Извинете, Очиба-сама, тя моли да ви види.
— Умира ли? — попита Ишидо.
— На прага на смъртта е, височайши генерале, но кога — не мога да кажа.
Очиба прекоси бързо просторната стая и мина през вътрешната врата. Синьото й кимоно шумолеше, полите му грациозно се полюляваха. Двамата мъже неволно не откъсваха очи от нея. Вратата се затвори. Кияма и Ишидо избягваха известно време да се погледнат в очите, след което Кияма каза:
— Наистина ли мислите, че няма начин да бъде пленена Тода-сама?
— Да — отговори Ишидо с прикован във вратата поглед.
Очиба премина през още по-разкошната стая и коленичи до постелята, около която се бяха струпали прислужнички и лекари. Слънчевата светлина се процеждаше през бамбуковите кепенци и се отразяваше в златните и яркочервени орнаменти, инкрустирани в гредите, дървените колони и вратите. Леглото на Йодоко бе заградено от също тъй красиво инкрустирани паравани. Имаше вид на заспала, безкръвното й лице се открояваше в качулката на будистката й роба, китките на ръцете й бяха тънки, прозрачни, вените по тях — на възли, и Очиба си помисли колко е тъжно да си стар. Възрастта бе тъй несправедлива към жените. Не към мъжете — само към жените. Да ме пазят боговете от старост, замоли се тя. Дано Буда закриля сина ми и му даде властта, без да излага на риск живота му, а мен да пази само докато мога да се грижа за него и да му помагам.
Тя взе ръката на Йодоко и я помилва с обич и уважение.
— Господарке?
— О-сан? — едва прошепна Йодоко, наричайки я с галеното й име.
— Да, господарке?
— Ах, колко сте хубава, колко сте хубава — винаги сте била красавица. — Тя повдигна ръка и помилва разкошната й коса, а допирът достави удоволствие на Очиба, която много обичаше старата жена. — Толкова сте млада, прелестна и благоуханна. Нашият тайко имаше голям късмет.
— Боли ли ви, господарке? Мога ли да ви помогна по някакъв начин?
— Не, нищо. Исках само да си поговорим. — Старите очи бяха хлътнали, но гледаха все така проницателно. — Отпратете другите.
Очиба махна на всички да излязат и щом останаха сами, отново попита:
— Да, господарке?
— Чуйте, момичето ми — накарайте височайшия генерал да я пусне.
— Не е възможно, господарке — тогава всички останали заложници също ще си тръгнат и ние ще останем с вързани ръце. Регентите са единодушни.
— Регентите! — презрително изсумтя Йодоко. — Вие на същото мнение ли сте?
— Да, господарке, а нали снощи и вие казахте, че не бива да я пускаме.
— А сега трябва да я пуснете да си върви, иначе другите също ще я последват, ще си направят сепуку и нашият син ще бъде омърсен по вина на Ишидо.
— Височайшият генерал му е безпределно верен, господарке. А Торанага не е — много съжалявам.
— На Торанага можете да имате доверие, но не на този селянин.
Ала Очиба поклати глава.
— Съжалявам, но аз лично съм убедена, че Торанага твърдо е решил да стане шогун и да погуби сина ни.