Нападателите с червените точки на маските все още се спотайваха извън приемната, а водачът им продължаваше да надзърта през шпионката. През нея се виждаха разтревожените Кафяви и Сиви, които охраняваха укрепената врата към коридора и напрегнато слушаха нарастващата врява от долния етаж. Вратата се отвори и на прага се струпаха още самураи — и Кафяви, и Сиви. Офицерите не бяха в състояние да удържат повече на напора им и наредиха на хората си да излязат от приемната, за да заемат отбранителни позиции в края на коридора. Ето че пътят беше чист, вътрешната врата към коридора бе отворена, до нея стоеше само капитанът на Сивите, но той също се оттегляше. Водачът с червената точка съзря в следващия миг забързана жена, която застана на прага заедно с някакъв висок варварин, и позна в нея плячката си. Зад гърба им се задаваха още жени.
Нетърпелив да доведе до успешен край мисията си и да отслаби напрежението, което сковаваше роднините му на долния етаж, подтикван от собствената си жажда да убива, водачът даде знак и се втурна през вратата миг по-рано, отколкото трябваше.
Блакторн го видя, измъкна, без да се замисли, пищова изпод кимоното си и стреля. Горната част от главата на водача бе отнесена и това сложи край на атаката. В същото време капитанът на Сивите се втурна напред и в изблик на безумна ярост се нахвърли върху първия появил се през вратата нинджа, който падна повален. Останалите веднага убиха самурая, но тези няколко секунди позволиха на Блакторн да дръпне Марико назад и да затръшне вратата. Той изтегли като обезумял железния лост, служещ за резе, и го пъхна на мястото му в мига, в който няколко нинджа се хвърлиха върху вратата, а останалите се пръснаха да отбраняват главната порта.
— Исусе Христе, какво сте…
— Нинджа-а-а! — изкрещя Марико към изплашените Кири, Садзуко, Ецу-сан, Чимоко, Ачико и останалите прислужнички, които се изсипаха от стаите си, а в това време по вратата яростно се заудря.
— Бързо, насам! — надвика Кири писъците и олелията и хукна към вътрешността на покоите.
Жените я последваха в безпорядък. Две от тях помагаха на старата Ецу-сан. Блакторн видя как вратата се тресе под свирепите удари на лостовете. Ето че дървото взе да поддава и от него се разхвърчаха трески. Той хукна към стаята си за да вземе барута и мечовете си.
В приемната нинджа се бяха справили вече с шестимата Кафяви и Сиви, охраняващи главната врата, която водеше навън, и надделяха над останалите във външния коридор. Ала бяха загубили двама от своите, други двама бяха ранени, а битката далеч не бе приключила. И все пак външната врата бе затворена и залостена и цялата тази част от крепостта бе в техни ръце.
— Бързо! — изръмжа новият водач с червена точка.
Въоръжените с ломове мъже не чакаха да ги подканят и незабавно щурмуваха вратата. Водачът се поколеба за миг над трупа на брат си, след което яростно го срита, защото знаеше, че само неговата нетърпеливост бе провалила основното в тяхното нападение: изненадата. И се присъедини към хората си, наобиколили вратата.
В коридора Блакторн трескаво зареждаше пищова си, докато вратата се огъваше и скърцаше под ударите на нинджа. Първо барута, после внимателно го натъпчи… една от дъските на вратата поддаде… после натъпчи хартия, за да държи стегнат пълнежа, после оловната сачма и пак хартия… Една от пантите на вратата не издържа и през нея се провря върхът на единия клин… После внимателно издухай прахта от кремъка…
— Анджин-сан! — извика Марико някъде от вътрешността на покоите. — Бързайте! Но Блакторн не обърна никакво внимание на подканването й. Той отиде до вратата, доближи дулото до една цепнатина на височината на човешки корем и дръпна спусъка. От другата страна се чу писък и натискът върху вратата отслабна. Той отстъпи и отново започна да зарежда. Първо барутът, после да се натъпче внимателно… Вратата отново се разтресе цялата — разярените нинджа я блъскаха с рамене и юмруци, крака и оръжие… После хартия, а сега сачмата и пак хартия… Вратата изскърца и се разтърси. Едното резе изскочи от мястото си, издрънча на пода…
Кири тичаше по вътрешния коридор, запъхтяна, останала почти без дъх, а останалите едва влачеха след себе си старата Ецу. Садзуко плачеше: „Има ли смисъл, къде да бягаме…“, ала Кири продължаваше да тича, влезе, препъвайки се, в още една стая и дръпна цял панел от стената. В каменната стена се показа тайна укрепена желязна врата. Тя я отвори с треперещи пръсти. Пантите бяха добре смазани.