Кири все така беше коленичила до Марико. Един от самураите я вдигна на ръце, а другите се струпаха около тях. Когато Ябу влезе с пепеляво лице, веднага му направиха път. Щом видя, че Блакторн е жив, тревогата му понамаля.
— Бързо лекар! — нареди той и коленичи до Марико. Все още беше жива, но бързо гаснеше. Лицето й почти не беше засегнато, ала тялото й беше страшно обезобразено. Ябу свали кимоното си и я покри с него.
— По-бързо лекар! — изхриптя той и отиде при Блакторн. Помогна му да седне и да се облегне на стената.
— Анджин-сан! Анджин-сан!
Блакторн все още беше замаян, в ушите си чуваше силен звън, почти не виждаше, лицето му беше цялото в рани, синини и изгаряния от барут. После погледът му се проясни и видя Ябу с изкривен като от пиянство образ, а мирисът на барут го задави и в следващия миг вече не съзнаваше нито къде е, нито кой е — знаеше само, че корабът му се сражава, че е в опасност и има нужда от него. После видя Марико и си спомни всичко.
Изправи се, залитна, Ябу го подпря и той закуцука към нея.
Тя имаше съвсем спокоен, заспал вид. Отпусна се тежко на колене и отметна кимоното й, но веднага я покри отново. Пулсът й почти не се усещаше. Накрая съвсем спря.
Той остана така, загледан в нея, като се олюляваше и залиташе, после отнякъде се появи лекар и поклати глава, каза нещо, но Блакторн нито чуваше, нито разбираше. Знаеше само, че смъртта я бе споходила и че той също е мъртъв.
Прекръсти я, изрече свещената латинска благословия и започна да се моли за нея, макар от устата му да не излизаше никакъв звук. Останалите не откъсваха очи от него. Когато изпълни дълга си към нея, направи усилие да стане на крака и успя. Ала в главата му избухнаха червени и лилави огньове и той изгуби съзнание. Добронамерени ръце го подхванаха и сложиха да легне на пода.
— Умря ли? — обезпокои се Ябу.
— Почти, Ябу-сама. Не знам как са ушите му, може да има вътрешен кръвоизлив — отвърна лекарят.
Един от самураите притеснено се обади:
— Трябва да побързаме да ги изнесем оттук. Огънят може да ни отреже пътя.
— Да — съгласи се Ябу.
Отвън го извика друг разтревожен самурай и той забърза натам.
Старата Ецу-сан лежеше, подпряна на стената, сгушена като дете в прегръдките на прислужницата си. Лицето й беше посивяло, очите й сълзяха, но тя опита да съсредоточи погледа си върху Ябу.
— Касиги Ябу-сан?
— Да, Ецу-сан?
— Вие ли сте старши офицер?
— Да, Ецу-сан.
— Повдигнете ме — обърна се старицата към прислужничката си.
— Не бива, лекарят…
— Повдигни ме!
Самураите гледаха как тя става, подкрепяна от прислужницата си.
— Чуйте ме! — Гласът й проехтя в настъпилата тишина, макар и прегракнал и немощен. — Аз, Ецу Маеда, съпруга на Ариноси Маеда, господар на Нагато, Ивами и Аки, заявявам, че Марико-сама се лиши от живота си, за да не допусне да бъде позорно заловена от тези безчестни хора! Също така заявявам, че… че Ачико Кияма предпочете да се нахвърли върху нинджа и да умре, отколкото да рискува позора на пленничеството… че ако не беше този храбър варварин-самурай, Тода-сама сега щеше да е пленена и опозорена. А всички ние, оцелелите, му дължим признателност за своя живот, също и нашите господари, задето ни спаси от позор… Обвинявам публично генерал Ишидо в организирането на това позорно нападение… в предателство към наследника и Очиба-сама… — Гласът на старицата потрепера и почти заглъхна, а момичето до нея захълца и я стисна още по-здраво. — И… го обвинявам, че е предал тях и Съвета на регентите. Приканвам всички да бъдете свидетели, че не мога да живея повече с този срам…
— Не, господарке, не! — заплака момичето. — Няма да ви позволя…
— Дръпни се! Касиги Ябу-сан, моля да ми помогнете. Дръпни се, момиче.
Ябу вдигна Ецу-сан на ръце — тя почти не тежеше — и заповяда на прислужницата да се отдръпне. Момичето се подчини.
Старата жена страдаше от мъчителни болки и едва дишаше.
— Потвърждавам истинността на тези слова със собствената си смърт — продължи тя едва чуто и погледна към Ябу. — За мен ще е чест, ако… ако ми бъдете секундант. Моля ви да ми помогнете да се кача на стената.
— Не, Ецу-сан, няма защо да умирате.