Устните на лекаря отново замърдаха, но никакъв звук не можа да проникне през оглушителния звън в ушите му.
Той старателно опипа лицето, устата и челюстите си. Не усети болка — значи, нямаше поражения. След това врата, ръцете и гърдите. И там нямаше рани. После накара ръцете си да слязат по-надолу — към слабините. Там също му нямаше нищо и той отново благослови небето, че не беше осакатен в тази част като нещастния Олбан Карадок, който отгоре на всичко бе останал жив и с пълното съзнание какво се бе случило с него.
Почина си за миг — главата му сякаш щеше да се разцепи. След това започна да опипва краката си. Всичко сякаш си беше на мястото. Внимателно постави ръце върху ушите си и ги натисна, като същевременно отвори уста и преглътна, после леко се прозя и се опита да си прочисти ушите. Ала от това острата болка само се увеличи.
Ще чакаш ден и половина, каза си той, и десет дни, ако трябва, а дотогава няма да се страхуваш.
Лекарят го докосна — устните му се движеха.
— Не чувам, моля да ме извините — спокойно изрече Блакторн, но чу думите само в главата си.
Лекарят кимна и отново каза нещо. Сега вече Блакторн прочете по устните му: „Разбирам. Спете.“
Ала много добре знаеше, че няма да може да заспи. Трябваше да измисли някакъв план. Трябваше да стане, да напусне Осака и да замине за Нагасаки — да наеме артилеристи и моряци, за да превземе Черния кораб. Нямаше за какво друго да мисли, какво друго да си спомня. Вече нямаше причини, заради които да се прави на самурай или на японец. Беше свободен, приключил с всичките си дългове и приятелства. Защото нея я нямаше.
Повдигна глава и отново го прониза същата ужасна болка. Превъзмогна я и седна. Стаята се завъртя около него и той смътно си спомни, че бе сънувал Анджиро по време на земетресението, когато земята се гърчеше и той скочи в пропастта да спаси нея и Торанага — за да не ги погълне същата тази земя. Спомни си като наяве студената лепкава влага и усети осезателно вонящия дъх на смъртта, който лъхаше от земната пукнатина, а в съня му Торанага беше огромен, чудовищен и се смееше гръмогласно.
Принуди очите си да виждат. Стаята спря да се върти и чувството за гадене изчезна.
— Чай, додзо — произнесе той, тъй като пак взе да усеща вкуса на барут в устата си. Някой го повдигна и му даде да пие, а той протегна ръце и му помогнаха да стане. Сам щеше да падне. Тялото му беше една голяма болка, но сега вече знаеше със сигурност, че нищо не бе счупено — нито вътре, нито отвън — и освен слуха му друго не беше пострадало. Обаче почивката, масажите и времето щяха да оправят и това. За кой ли път отправи благодарност към всевишния, че не бе ослепял или осакатял, че бе останал жив. Сивите му помогнаха да седне и той се отпусна безсилно назад. Не забеляза, че слънцето се бе изместило значително от момента, в който се отпусна назад, до мига, в който отново отвори очи.
Интересна работа, каза си след малко Блакторн, като измери сянката — не съзнаваше, че бе спал. Бях убеден, че е на разсъмване. Очите ми играят номера. Всъщност наближава краят на обедната вахта. Това отново му напомни за Олбан Карадок и ръцете му още веднъж опипаха цялото му тяло, за да се увери, че не е сънувал и наистина не бе осакатен.
Някой го докосна и той вдигна поглед. Ябу надничаше в лицето му и нещо му говореше.
— Съжалявам — бавно произнесе Блакторн. — Още не мога да чувам, Ябу-сан. Скоро ще съм добре. Ушите болят.
Ябу кимна и свъси вежди. После двамата с лекаря поговориха и Ябу му обясни със знаци, че скоро ще се върне, а той да си почива. И си тръгна.
— Баня, моля, и масаж — каза Блакторн.
Вдигнаха го и го отнесоха в банята. Той се унесе под успокоителните пръсти, а тялото му се разтапяше от топлината, нежния допир и благовонните масла, които втриваха в кожата му. През цялото време мозъкът му кроеше планове.
Докато спеше. Сивите го вдигнаха заедно с леглото-носилка и го отнесоха във вътрешните покои на главната кула, ала той не се събуди, замаян от умората и упойващите билки.
— Тук ще бъде в безопасност, Очиба-сама — каза Ишидо.
— От Кияма ли? — попита тя.
— От всички християни.
Ишидо махна на охраната да си отваря очите и тръгна пред нея към огряната от слънцето градина.
— Затова ли беше убита Ачико-сан? Защото бе християнка?
Ишидо бе заповядал да я убият за всеки случай — ако случайно е убийца, изпратена от Кияма да погуби Блакторн.