Докторът се усмихна.
— Вчера цял ден, цялата нощ и по-голямата част от днес. Разбирате ли?
— Да, разбирам.
Той се отпусна назад. Беше го избила пот. Добре, помисли си той. Нищо по-хубаво от това. Ето, значи, защо се чувствувам по-добре.
Леглото му от меки постелки бе засенчено от трите страни с изящни подвижни паравани, нарисувани с пейзажи, морски сцени, инкрустирани със слонова кост. През прозореца проникваше светлина и мухите бръмчаха, а стаята беше огромна и приятна. Отвън се дочуваха обичайните звуци на крепостта, примесени в този момент с конски тропот и подрънкването на юзди. Копитата на конете бяха неподковани. Лекият ветрец донесе мирис на дим. Не бих искал да ме изгорят един ден, помисли си той. Макар че може да е по-добре от това, да те сложат в един сандък, да те заровят и после червеите… Я стига! — каза си той и усети как се понася надолу към някаква бездна. Няма за какво да се тревожиш, карма си е карма и като умреш, ще си мъртъв и нищо няма да съзнаваш. Пък и всякаква смърт е за предпочитане пред давенето, когато водата те изпълва, тялото се надува, гние, а раците… Стига!
— Пийте, моля.
Лекарят му подаде още една чашка от гнусната отвара. Той се задави, но се насили да я погълне.
— Чай, моля.
Прислужничката му сипа чай и той й благодари. Беше кръглолика жена на средна възраст с цепки вместо очи и постоянна безизразна усмивка на лицето. След третата чаша вкусът в устата му стана поносим.
— Моля ви, Анджин-сан, как са ушите?
— Същото. От разстояние… разстояние, нали разбирате. Голямо разстояние. Разбирам. Яжте, Анджин-сан.
Отпреде му поставиха малка табла с ориз, супа, печена на жар риба. Повдигаше му се, но гой си напомни, че от близо два дни не беше слагал залък в устата си. Затова седна и си наложи да хапне малко ориз и да изпие рибената чорба. Това поуспокои стомаха му, така че можа да продължи да се храни, и изяде всичко. Клечките за ядене вече бяха като продължение на собствените му пръсти и ги използуваше без никакво усилие.
— Благодаря, гладен.
— Да — каза лекарят и постави на ниската масичка до леглото платнена торбичка с билки. — Правете чай с това, Анджин-сан, веднаж на ден, докато свърши. Разбирате ли?
— Да, благодаря.
— За мен беше чест да ви служа.
Лекарят махна на прислужницата, която вдигна празния поднос, и след още един поклон я последва през вратата. Блакторн остана сам. Отпусна се в леглото и се почувствува много добре.
— Просто съм бил гладен — изрече той на глас. Беше облечен само по набедрена превръзка. Официалното му облекло бе все така захвърлено небрежно накуп, където го бе съблякъл, и това го изненада, макар че до мечовете му имаше поставено чисто кафяво кимоно. За известно време се отпусна и изведнъж настръхна, усетил чуждо присъствие. Надигна се неспокойно и се огледа. После коленичи, надникна зад параваните и преди да се усети, вече бе скочил на крака и от рязкото паническо движение веднага му се зави свят. До вратата бе коленичил японски езуит и го гледаше втренчено, а в ръката си държеше разпятие и броеница.
— Кой сте вие? — попита Блакторн, превъзмогвайки силната болка.
— Казвам се брат Микаел, сеньор. — Черните като въглени очи не трепнаха нито за миг. Блакторн излезе пред параваните и застана до мечовете си.
— Какво искате от мен?
— Изпратиха ме да ви питам как сте — тихо отвърна Микаел на добрия си, макар и със силен акцент португалски.
— Кой ви изпрати?
— Кияма-сама.
Изведнъж Блакторн осъзна, че двамата са съвсем сами.
— Къде са телохранителите ми?
— Нямате охрана, сеньор.
— Как да нямам! Имам двадесет души охрана! Къде са моите Сиви?
— Когато дойдох, нямаше никаква охрана, сеньор. Съжалявам. Вие още спяхте. — Микаел кимна към външната врата. — Може би трябва да попитате онези самураи.
Блакторн се хвана за мечовете си.
— Махнете се от вратата!
— Аз не съм въоръжен, Анджин-сан.
— Въпреки това не се приближавайте до мен. Свещениците ме карат да се чувствувам неспокоен.
Микаел послушно стана и със същото невъзмутимо спокойствие се отмести. Отвън на парапета се бяха облегнали двама Сиви.
— Добър ден — учтиво поздрави Блакторн, но не ги позна и двамата. Те не му се поклониха. Единият отвърна на поздрава му:
— Добър ден, Анджин-сан.