— Торанага-сама заповед — всички да знаят да плуват. Така ли е? Всички мои васали да знаят да плуват до един месец. А вие — във водата. Научете първи урок.
Самураят унило се запъти към морето — убеден, че с него е свършено. Блакторн влезе заедно с него и щом онзи започна да потъва, веднага го издърпа на повърхността за косата и продължи да го учи. Оставяше го от време на време да потъва, но никога опасно. Така стигнаха до развалината. Самураят кашляше, плюеше вода и се вкопчи отчаяно във въжетата, но той го задърпа отново към брега и на двадесетина метра от плитчината го пусна сам.
— Плувай!
Човекът се справи криво-ляво и се измъкна на брега като полуудавена котка, решен вече никога да не се прави на важен пред господаря си. Другарите му гръмко го поздравиха и се превиваха от смях — онези, които знаеха да плуват.
— Много добре, Анджин-сан, много мъдро! — смееше се Нага. — Ще изпратя да донесат бамбук за сала. Утре ще го имате.
— Благодаря.
— Днес ще дърпаме ли още?
— Не, не, благода… — Блакторн млъкна и засенчи с ръце очите си от слънцето. На една от дюните в далечината бе застанал отец Алвито и ги наблюдаваше. — За днес свършихме. Моля, извинете ме за момент.
Тръгна към дрехите си, но хората му го изпревариха и ги донесоха тичешком. Той се облече, без да бърза, затъкна мечовете и се приближи до Алвито.
— Добър ден — поздрави го той.
Свещеникът изглеждаше измъчен, лицето му беше изпито, но в погледа му прочете същата дружелюбност, както преди яростната им кавга по пътя за Мишима. Блакторн реши да внимава повече.
— Добър ден, лоцмане. Утре рано сутринта си тръгвам а ми се искаше да Поговорим. Имате ли нещо против?
— Абсолютно нищо.
— Какво се опитвате да направите — да изтеглите кораба?
— Да.
— Боя се, че ще е безсмислено.
— Нищо. Въпреки това ще опитам.
— Наистина ли вярвате, че ще можете да построите друг кораб?
— О, да — отвърна Блакторн търпеливо и се замисли какво ли всъщност е намислил езуитът.
— Ще докарате ли останалата част от екипажа да ви помага?
— Не — отговори Блакторн след кратко мълчание. — Те предпочитат да си останат в Йедо. А като завърша кораба… Има достатъчно време, ще успея да ги докарам.
— Те живеят в селището на ета, нали?
— Да.
— Затова ли не ги искате тук?
— И затова.
— Не ви обвинявам. Доколкото разбрах, станали са големи кавгаджии и почти през цялото време са мъртвопияни. Научихте ли, че преди една седмица са се скарали жестоко и къщата им изгоряла до основи?
— Не. Някой пострадал ли е?
— Не, но само благодарение на божията милост. Следващия път… Един от тях измайсторил казан за варене на спирт. Ужасно е, като си помисля какво прави алкохолът с хората.
— Да. Жалко за къщата. Ще си построят друга.
Алвито кимна и погледна към кораба, заливан от вълните.
— Преди да си тръгна, искам да ви кажа, че знам какво означава за вас загубата на Марико-сан. Много бях натъжен, като чух какво сте изживели в Осака, но, от друга страна, този разказ ме зарадва: Разбирам смисъла на нейната саможертва… Разказвала ли ви е за баща си и за семейната си трагедия?
— Да, отчасти.
— Тогава и вие разбирате… Аз познавах Джу-сан Кубо много добре.
— Кого? Искате да кажете — Акечи Джинсай?
— Ах, да, извинете. Но сега е известен под това име — Джу-сан Кубо. Марико-сама не ви ли е казала?
— Не.
— Тайко му даде този подигравателен прякор, който означава „шогун за тринадесет дни“. Неговият бунт — от вдигането на хората му до трагичното им сепуку — продължи само тринадесет дни. Не беше лош човек, но много ни мразеше — не за това, че сме християни, а за това, че сме чужденци. Често съм се питал дали Марико не се покръсти, за да научи повече за нас и след това да ни погуби. Той твърдеше, че съм бил настроил Города срещу него.
— Това вярно ли е?
— Не.
— Как изглеждаше?
— Нисък, плешив, много високомерен, чудесен военачалник и забележителен поет. Тъжен край — за всички Акечи. А сега и последната от тях… Горката Марико! Но това, което тя направи, спаси Торанага и такава е божията воля. — Алвито леко докосна броеницата си. След малко продължи: — Лоцмане, исках също да ви се извиня, преди да отпътувам за… накратко, радвам се, че Делегатът-посетител е успял да ви спаси. Но не се извинявам за „Еразъм“, защото нямам пръст в тази работа. Извинявам се също и за онези двамата — Песаро и капитана. А за кораба се радвам, че изгоря.