— Господарю?
— Нищо.
Но в мислите си видя Марико и я чу да казва: „О, Анджин-сан, един ден може би суровата риба ще започне дори да ви харесва и това ще означава, че сте на път към нирвана — вечното спокойствие.“
Ех, Марико, толкова се радвам, че си получила последно причастие. Това бе тъй важно за теб. И съм ти много благодарен. За какво, Анджин-сан? — чу я той. За живота, Марико, любов моя.
Много често през изминалите дни и нощи той разговаряше с нея, изживяваше наново всичко, което им се бе случило, разказваше й за изминалия ден, усещаше я близо до себе си — толкова близо, че веднаж или два пъти дори погледна през рамо да види дали не е там.
Да, и тази сутрин се огледах, Марико, но вместо теб видях Бунтаро, а до него Цуку-сан, и двамата вперили поглед в мен. Бях с меча си, но той държеше големия си лък. Ех, любов моя, трябваше да се въоръжа с всичката си храброст, за да се приближа до тях и да ги поздравя официално. Ти беше ли до мен? Щеше да се гордееш с твоя Анджин-сан — спокоен като истински самурай и също толкова невъзмутим. А той ми каза сковано чрез Цуку-сан: „Кирицубо-сан и Садзуко-сан ми разказаха как сте защитили честта на моята съпруга и тяхната чест. Моля да ме извините, че преди известно време се държах зле с вас. Извинявам се и ви благодаря.“ Поклони се и си тръгна, а на мен така ми се искаше да си там до мен — да знаеш, че всичко е наред и че никой никога няма да научи нашата тайна.
Да, много пъти Блакторн се обръщаше да види дали Марико не е до него, но нея все я нямаше и никога нямаше да я има, ала от това не го болеше. Тя щеше да е с него до края на живота му и той знаеше, че ще я обича и в добри, и в лоши времена, дори през зимата на своя живот. Винаги витаеше някъде на ръба на сънищата му. А напоследък сънищата му бяха приятни, примесени с чертежи, с дялкането на фигурката, която щеше да краси носа на неговия кораб, с платна, с поставяне на кила и — каква радост — с пускането на вода на „Благородната дама“, която, прехапала юздите, се носи по Ламанша с издути платна и скърцащи фалове, а той раздава заповеди от квартердека и всеки сантиметър от платната откликва на повика му, докато най-сетне неговата невиждана красавица завива към пристанището на Лондон.
Торанага се заизкачва по възвишението недалеч от лагера, плътно обграден от свитата си. Кого бе кацнала на ръкавицата му. Бяха ловували покрай брега, а сега се бе запътил към хълма отвъд селото. До смрачаване имаше поне още два часа и не му се искаше да пропилява това време, още повече, че не се знаеше кога отново ще има възможност и време за лов.
Днешният ден е само мой, мислеше си той. Утре тръгвам на война, но днешният ден ми е отреден да въведа ред в работите си, да се преструвам, че Кванто и Идзу са в безопасност, да уредя унаследяването си и да се надявам, че ще доживея до следващата зима, а през пролетта ще ловувам, колкото ми душа иска. Да, днес беше чуден ден.
Тецу-ко уби на два пъти и летя като стрела — никога не бе летяла тъй съвършено, дори когато уби плячката си край Анджиро. Тогава бяха двамата с Нага: онзи незабравим прелестен полет и спускането й като камък, за да настигне стария фазан. Днес хвана един жерав, няколко пъти по-едър от самата нея, и се върна при него още при първото повикване.
После кучетата я насочиха към един фазан и тя отново се издигна устремно нагоре, нагоре, за да започне оттам падането си, което сякаш нямаше край, и да убие тъй красиво! И отново се върна при първото повикване и гордо си хапна от ръката му.
А сега Торанага искаше да хване заек. Изведнъж му хрумна, че месото ще достави удоволствие на Анджин-сан. И затова, вместо да приключи с лова за този ден, доволен от хванатото, той реши да гони дивеч за ядене. Ускори ход, защото на всяка цена искаше да успее.
Свитата му отмина лагера, заизкачва се по криволичещия път към хребета и Торанага се почувствува отново щастлив от постигнатото през деня.
Обгърна с критичен поглед целия лагер, за да открие някаква опасност, но не забеляза нищо подозрително. Няколко роти се обучаваха в стрелба — всъщност без да стрелят, защото Цуку-сан беше все още наоколо, и това му достави удоволствие. На една страна двадесетте оръдия блестяха на слънцето, спасени от кораба с толкова грижа и старание, а близо до тях Анджин-сан бе седнал с кръстосани крака и разглеждаше нещо, поставено пред него на ниска масичка — вече седеше като нормален човек. По-долу се виждаха обгорените останки от кораба — още не го бяха помръднали от мястото му и Торанага отново се зачуди как Анджин-сан ще го докара до брега, щом като не може с теглене.