— Икимашо, Родригу-сан. Има.
— Щом като е има, значи има. — Родригес замислено погледна към Блакторн. — Има значи сега, веднага. Трябва веднага да отплаваме, англичанино.
Пясъкът вече бе образувал малка равна купчинка на дъното на стъкленицата.
— Помоли го, моля те. Нека се кача на кораба си.
— Не, англичанино. Нищо няма да моля. Блакторн изведнъж се почувствува смазан. И много остарял. Наблюдаваше как Родригес се приближи до перилата на квартердека и извика към дребния моряк, който се пъчеше с голямо достойнство на издигнатата на носа платформа.
— Ей, капитан-сан! Икимашо? Самураи на борд, има! Има, уакаримасу ка?
— Хай, Анджин-сан!
Веднага след това Родригес удари силно шест пъти корабната камбана и капитан-сан започна да крещи заповеди на моряците и самураите, намиращи се както на кораба, така и на брега. Моряците хукнаха към палубата, за да подготвят кораба за отплаването, и в дисциплинираната, стройна неразбория португалецът безмълвно хвана Блакторн за ръката и го забута към стълбата откъм противоположната на брега страна.
— Долу има лодка, англичанино. Не се движи бързо, не се оглеждай, не обръщай внимание на никого освен на мен. Ако ти кажа върни се, направи го много бързо.
Блакторн прекоси палубата и слезе по трапа към малкия японски скиф. Чу зад гърба си сърдити гласове и усети как космите на врата му настръхват, защото корабът гъмжеше от самураи — някои въоръжени с лъкове и стрели, други с мускети.
— Не се безпокой, капитан-сан, аз отговарям за него! Аз, Родригу-сан, ичи бан Анджин-сан, в името на пресветата Дева. Уакаримасу ка? — Гласът му се извисяваше над останалите, ала те с всеки изминал миг ставаха все по-сърдити.
Блакторн почти беше стигнал лодката, когато видя, че веслата бяха без ключове. Но аз не мога да греба като тях, отчая се той. Не мога да използувам тази лодка! А за плуване е прекалено далече. Или може би не е?
Той се поколеба, като преценяваше разстоянието. Ако здравословното му състояние беше нормално, не би се поколебал нито за миг. Но при това положение?
Зад гърба си чу бързи стъпки, които изтопуркаха по дървения трап, и едва превъзмогна инстинктивното желание да се обърне назад.
— Седни на кърмата — чу той настойчивия шепот на Родригес. — Бързо!
Послуша го и португалецът скочи пъргаво след него, грабна веслото и без дори да седне, сръчно отблъсна лодката от кораба.
Горе на трапа се появи силно разтревожен самурай, а другите двама до него бяха с опънати лъкове. Самураят капитан извика нещо — без съмнение им нареждаше веднага да се върнат.
На няколко метра от кораба Родригес се обърна.
— Отиваме там — посочи той „Еразъм“. — Качи самураи на кораб. — И твърдо обърна гръб на кораба си, загреба по японски, застанал прав насред лодката. — Ако сложат стрели в лъковете си, веднага ми кажи, англичанино. Изобщо следи ги внимателно. Какво правят сега?
— Капитанът е много ядосан. Да не би да си имаш после неприятности?
— Ако не отплаваме с отлива, старият Тода може да има повод за недоволство. Какво правят сега стрелците?
— Нищо. Слушат го. Той като че ли не знае какво да прави… Не — единият вади стрела от колчана.
Родригес се приготви да спре.
— Господи, те са такива педанти, че никога няма да посмеят да рискуват каквото и да било. Сложи ли я вече в лъка?
— Да. Чакай! Капитанът… някой се приближи до него, май че е моряк. Сякаш го пита за кораба. Капитанът ни гледа. Казва нещо на онзи с лъка. Прибира стрелата. Морякът сочи нещо на палубата.
Родригес хвърли бърз поглед през рамо да провери и задиша по-спокойно.
— Това е един от помощник-капитаните. Ще му трябва поне половин час, за да настани гребците по местата им.
Блакторн чакаше, а разстоянието се увеличаваше.
— Капитанът пак гледа към нас. Не, всичко е наред. Отиде си, но остави един самурай да ни следи.
— Нека. — Родригес се поуспокои, но не забави темпото на гребането си, нито погледна назад. — Не обичам да съм с гръб към самурай, особено ако държи оръжие. Макар че всъщност не съм виждал нито едно от тези копелета невъоръжено. До един са мръсни копелета!