— Какво щеше да направиш, ако корабът беше твой?
— Кога ще стигнем до мястото, където отиваме?
— След залез слънце.
— А колко е до най-близката суша?
— Четири — пет часа. Но ако обърнем към брега, това ще ни отнеме половин ден, а аз не мога да си го позволя. Какво би направил?
Блакторн се замисли. През първата нощ галерата се спусна надолу покрай източното крайбрежие на полуостров Идзу, подпомогната от голямото платно на средната мачта. Като се изравниха с най-южния нос — нос Ито, Родригес пое курс запад — югозапад, отказа се от сигурността на крайбрежието и излезе, в открито море. Целта беше нос Шинто, на разстояние двеста мили.
— При нормални обстоятелства с галера като тази бих плавал покрай брега, от съображения за сигурност — обясни му Родригес — но сега това би ни отнело много време, а то ми е най-ценно. Торанага ми нареди да закарам Тода до Анджиро и да го върна възможно най-бързо. Ако съм много бърз — чака ме голяма награда. С кратко пътуване като това чудесно би се справил и някой от техните лоцмани, само че горкият би припаднал от страх при мисълта, че кара такъв важен даймио като стария Тода, особено, ако не се вижда суша. Японците хич не си падат по открито море. Големи пирати и воини са, но да са близо до брега. Дълбочината им изкарва акъла. Старият тайко дори издаде закон, че малкото японски океански кораби трябва винаги да се направляват от лоцмани португалци. И законът важи до ден — днешен.
— Защо е издал такъв закон? Родригес сви рамене.
— Сигурно някой му е подсказал идеята.
— Кой?
— Твоят откраднат дневник, португалският — чий беше?
— Не знам. Нямаше име, нито подпис.
— Откъде го беше взел?
— Даде ми го главният търговец на холандската Източно-индийска компания.
— А той откъде го имаше?
Този път Блакторн сви рамене. Родригес се засмя, но смехът му не беше никак весел.
— Впрочем и не допусках, че ще ми кажеш — но който то е откраднал и продал, дано вечно гори в ада!
— Ти на служба при този Торанага ли си?
— Не. Двамата с моя капитан бяхме само за малко в Осака. Това пътуване е нещо като услуга на Торанага. Капитанът предложи аз да управлявам кораба — аз съм лоцман на… — Родригес млъкна. — Все забравям, че си враг, англичанино.
— Португалия и Англия векове наред са били съюзници.
— Но не и сега. Слез долу, англичанино. Изморен си, както и аз, а уморените вършат грешки. Като си починеш, качи се пак на палубата.
Така че Блакторн слезе долу в каютата на лоцмана и си полегна на леглото му. Дневникът на Родригес за това плаване беше върху масата, закована на пода, както и лоцманският стол на квартердека. Книгата беше подвързана с кожа и опърпана от употреба, но Блакторн не я разтвори.
— Защо си го оставил тук — беше го попитал той.
— Ако го скрия, ще започнеш да го търсиш. А като го оставя така, дори разтворен, знам, че няма да го докоснеш, нито ще надникнеш вътре без мое разрешение. Ти си лоцман, а не някой шкембест, развратен, крадлив търговец или войник.
— Ще го прочета. И ти би направил същото на мое място.
— Не и без разрешение, англичанино. Никой лоцман няма да постъпи така — дори и аз.
Блакторн хвърли поглед към книгата, после затвори очи. Спа дълбоко — целия ден и част от нощта. Както винаги се събуди точно преди изгрев слънце. Трябваше му малко време, за да свикне отново с необичайното полюшкване на галерата, ударите на тъпана, който диктуваше ритъма на веслата. Полежа по гръб в тъмнината с ръце под главата и се замисли за собствения си кораб, само и само да не се притеснява за онова, което го чакаше в Осака. Едно по едно. Мисли за Фелисити, за Тюдор, за дома. Или не, не сега. Мисли за това, че ако и другите португалци са като Родригес, шансовете ти няма да са лоши. Ще имаш кораб, с който да се прибереш у дома. Лоцманите не са врагове и по дяволите всичко останало! Не, не е така, момче! Ти си англичанин — омразен еретик и антихрист. Този свят е в ръцете на католиците. Беше в ръцете им. Сега ние с холандците ще ги разбием на пух и прах!
Ама че глупости. Католици, протестанти, калвинисти, лютерани и какви ли не идиотщини. Ти за малко да се родиш католик. Случайността отвела баща ти в Холандия, където срещнал Аннеке ван Дросте, която станала негова жена. Тогава за пръв път срещнал истински католици и свещеници и се сблъскал с Инквизицията. Радвам се, че очите му са се отворили, мислеше Блакторн. Радвам се, че и моите са отворени.