После се качи на палубата. Родригес седеше в стола си, със зачервени от безсъницата очи, а на кормилото както и преди имаше двама японци.
— Да поема ли тази вахта?
— Как се чувствуваш, англичанино?
— Отпочинал. Ако искаш, мога да поема вахтата. — Блакторн видя, че Родригес го преценява. — Ще те събудя, ако вятърът се смени или се случи нещо друго.
— Благодаря, англичанино. Бих поспал малко. Дръж този курс. Щом пясъкът изтече, обърни четири градуса по на запад, а при следващото изтичане — още четири. При всяка промяна показвай на кормчиите новия курс по компаса. Уакаримасу ка?
— Хай! — засмя се Блакторн. — Четири градуса по на запад. Слез долу, лоцмане — леглото ти е много удобно.
Ала Васко Родригес не слезе долу. Той само се уви по-плътно в наметалото си и се настани по-удобно в стола. Малко преди да изтече пясъкът в часовника, той се събуди, свери промяната на курса, без да помръдне от мястото си, и моментално потъна отново в сън. В един момент вятърът се обърна и той пак се събуди, но щом видя, че всичко бе наред, заспа отново.
Сутринта на палубата се появиха Хиромацу и Ябу. Блакторн видя как се изненадаха, че той води кораба, а Родригес спи. Нищо не казаха, само продължиха разговора си, а по-късно пак слязоха долу.
Някъде по обяд Родригес се надигна от стола си, взря се в североизточна посока, подуши вятъра и напрегна всичките си сетива. Двамата лоцмани започнаха да оглеждат изучаващо морето, небето и трупащите се облаци.
— Какво би направил, англичанино, ако корабът беше твой — попита Родригес.
— Веднага бих поел към сушата — ако знаех къде е. Тази галера не може да издържи дълго, а бурята няма да се размине. Ще налети най-много след четири часа.
— Едва ли е тайфун — промърмори португалецът.
— Какво?
— Тайфун. Това са много силни ветрове — по-страшни бури не си виждал. Но сега не сме в сезона на тайфуните.
— А кога е сезонът?
— Не е сега, враже — засмя се Родригес. — Не е сега. Но и тази буря може да е лоша, така че ще послушам пикливия ти съвет. Дай един градус на северозапад.
Докато Блакторн променяше курса и кормчиите насочваха кораба в новата посока, Родригес се приближи до перилата и извика на капитана:
— Исоги! Капитан-сан уакаримасу ка?
— Исоги, хай.
— Какво значи това? По-бързо?
Очите на португалския лоцман весело се присвиха.
— Нищо лошо няма да понаучиш малко японски. Да, англичанино, „исоги“ значи „по-бързо“. За тук не ти трябват повече от десетина думи и можеш всичко да си кажеш с тези глупаци. Ако думите са на място, разбира се, и ако те са в подходящо настроение. Ще сляза долу да приготвя малко храна.
— Да не би и с готвене да се занимаваш?
— В Япландия всеки цивилизован човек трябва или да знае да готви, или да обучи някоя от тези маймуни да му приготви яденето, иначе ще умре от глад. Те освен сурова риба и сурови зеленчуци със сладък оцет друго не ядат. Ако обаче успееш да си подредиш живота както трябва, можеш да си живееш страхотно.
— Страхотно добре ли значи или зле?
— В повечето случаи добре, но понякога и много зле. Зависи как се чувствуваш. Но ти задаваш много въпроси.
Родригес слезе долу. Пусна резето на вратата на каютата си и грижливо провери катинара на морския си сандък. Косъмът, който бе поставил внимателно на ръба, беше на мястото си. Вторият косъм, също така невидим за друго око освен неговото, бе поставен върху обложката на дневника — и той не бе докоснат.
В този свят не може без предпазни мерки, мислеше Родригес. Щеше ли да сбъркаш, ако му беше казал, че си лоцман на „Нау дел Трату“, тазгодишния Черен кораб от Макао? Сигурно. Защото тогава трябваше да обясниш, че „Нау дел Трату“ е огромен, един от най-големите и богати кораби в света — повече от хиляда и шестстотин тона. Може би щеше да се изкушиш да му разкажеш за товара, за търговията, за Макао и какви ли не интересни неща — много, много тайни. А ние сме във война — ние срещу англичаните и холандците.
Той отключи добре смазания катинар и отвори личния си дневник, за да свери координатите на най-близкото пристанище, и погледът му се спря на запечатания пакет, който му връчи отец Себастио, преди да тръгнат от Анджиро. Дали вътре не са дневниците на англичанина — запита се той за кой ли път.
Претегли пакета в ръка и огледа езуитските печати, разкъсван от изкушението да ги счупи и провери какво има вътре. Блакторн му каза, че холандската флотилия минала през Магелановия проток — и повече нищо. Англичанинът само задава въпроси, а той самият нищо не казва, помисли си Родригес. Много е хитър, умен и опасен.