В краката му се търкаляше някакъв мъж и той го издърпа от мъртвата хватка на морето, подържа го над водата, докато отмине голямата опасност, след което му помогна да стигне до мястото си. Хвърли поглед към квартердека и изруга Родригес, задето е извъртял руля. Родригес му махна и изкрещя нещо, ала викът му бе погълнат от поредния вихър. Блакторн забеляза, че галерата бе променила курса си. Сега плаваха срещу вятъра и разбра, че това не бе случайно. Умно, помисли си той. Така ще можем да си отдъхнем и да се организираме, но копелето можеше да ме предупреди. Мразя излишната загуба на човешки живот.
Той също му махна и се хвърли да оправя гребците. Никой не гребеше — освен двете най-предни весла, които умело държаха галерата срещу вятъра. Със знаци и крясъци Блакторн успя да прибере веслата, удвои броя на гребците на работещите весла и отново се качи горе. Гребците се държаха мъжествено и макар че някои се чувствуваха много зле, никой не мърдаше от мястото си и всеки чакаше следващата заповед.
Заливът беше близо, но им изглеждаше на хиляди левги разстояние. Небето на североизток се чернееше. Дъждът ги шибаше и поривите на вятъра се усилиха. Ако бяха на „Еразъм“, Блакторн нямаше да се разтревожи. Лесно биха стигнали пристанището или безгрижно биха продължили по курса си. Корабът му беше строен и екипиран специално за лошо време. Но не и тази галера.
— Какво ще кажеш, англичанино?
— Каквото и да кажа, ти пак ще правиш каквото си знаеш, извика той срещу вятъра. — Но ако загребем още малко вода, ще отидем на дъното като камък, а като ме пратиш следващия път на носа, бъди така любезен да ме предупредиш, че обръщаш срещу вятъра. А още по-добре — направи го, докато съм вързан за спасителното въже. Тогава и двамата ще се доберем до някое пристанище.
— Божа работа беше, англичанино. Вятърът внезапно я плесна по задника и я завъртя.
— И аз за малко да изхвърча зад борда!
— Видях.
Блакторн преценяваше на око скоростта, с която се движеха.
— Ако останем на този курс, никога няма да стигнем до залива. Ще ни отнесе встрани от сушата с около миля — миля и половина.
— Ще остана срещу вятъра и в най-подходящия момент ще се насоча към брега. Можеш ли да плуваш?
— Да.
— Това е добре. Аз така-и не се научих. Вижда ми се прекалено опасно. По-добре да се удавиш веднага, отколкото да се мъчиш. — Родригес неволно потръпна. — Пресвета Богородице, закриляй ме от удавническа смърт! Тази трътлеста галера трябва до довечера да е в пристанището. Трябва! Шестото чувство ми подсказва, че ако обърнем срещу вятъра, ще започне да ни носи без посока. Прекалено сме натоварени.
— Облекчи я. Изхвърли товара.
— Дъртият Тода никога няма да даде съгласието си. Трябва да го закара, иначе няма смисъл изобщо да се спасява.
— Все пак го попитай.
— Господи! Ти да не си глух! Нали ти казах! Знам, че няма да се съгласи.
Родригес отиде при кормчиите да се увери, че заповедта им е ясна — на всяка цена да държат срещу вятъра.
— Наблюдавай ги, англичанино! Управлението го оставям на теб.
Той развърза въжето си и със сигурна стъпка се спусна по трапа. Гребците напрегнато го следяха с очи, докато се приближаваше до капитана, застанал на предната палуба, и започна да му обяснява с думи и знаци какво мисли да прави. Хиромацу и Ябу също излязоха на палубата. Капитанът им разясни намеренията на Родригес, И двамата бяха пребледнели, но въпреки това невъзмутими, и никой от тях не повръщаше. Погледнаха през пелената от дъжд към брега, свиха рамене и отново слязоха долу.
Блакторн също се загледа вляво, към залива. Знаеше колко е опасен планът на Родригес. Трябваше да изчакат да отминат най-близкия нос, след това да обърнат по посока на вятъра, да завият пак на северозапад и да гребат — да гребат, за да спасят живота си. Можеха да разчитат само на физическата си сила. Южната страна на залива се зъбеше с острите си скали. Ако не преценяха добре момента, течението можеше да ги завлече натам и да ги разбие в камъните.
— Англичанино, ела отпред — повика го Родригес. Той отиде при него.
— Какво ще кажеш за платното?