— Аз съм Анджин-сан на този курвенски кораб и щом искам да сляза на брега — значи ще сляза. — Блакторн внимаваше гласът му да е вежлив, но същевременно властен и нямаше никакво съмнение какво иска да каже. — Знам, че лодката няма да се задържи дълго в това море. Хай! Но трябва да сляза на брега — ей там! Виждате ли онази точка, Хиромацу-сама? До малката скала. Ще се опитам да заобиколя носа. Не бързам да умирам и няма къде да избягам. Искам да намеря тялото на Родригу-сан.
И той прехвърли крак през перилата. Мечът в ножницата помръдна. Блакторн замръзна на място. Но погледът му стана твърд и нито мускулче не трепна на лицето му.
Хиромацу беше затруднен. Разбираше желанието на пирата да открие тялото на Родригу-сан, но да се отиде там, дори пеша, беше опасно, а Торанага-сама изрично заповяда да му доведат варварина жив и здрав и той именно това възнамеряваше да направи. Също така нямаше съмнение обаче, че онзи твърдо бе решил да отиде.
Бе го наблюдавал по време на бурята, застанал на зловещо разлюляната палуба като зъл морски ками, безстрашен, напълно в стихията си и самият той неделима част от бурята, и тогава мрачно си бе помислил — най-добре да го закарам него и всички останали на суша, за да мога да се справя с тях. В морето сме изцяло в тяхна власт.
Виждаше, че пиратът губи търпение. Колко невъзпитано се държат, каза си той. Въпреки това би трябвало да ти благодаря. Всички тук казват, че ти и само ти си докарал кораба на сигурно място в залива, че Родригу-сан си изтървал нервите и ти махал да отплаваш в открито море, ала ти си запазил курса. Да. Ако бяхме излезли в морето, със сигурност щяхме да потънем и тогава нямаше да изпълня желанието на моя господар. О, Буда, не допускай такова нещо!
Всички стави го боляха, хемороидите му горяха. Усилието, благодарение на което бе останал стоически непоклатим пред хората си, Ябу, екипажа и дори варварина, го бе изтощило. Ах, Буда, колко съм изморен! С какво удоволствие бих се излегнал в някоя топла вана и бих киснал, киснал, бих си почивал цял ден от болката. Само един ден. Престани с тези глупави женски мисли! Ти си в непрестанни болки вече близо шестдесет години. Какво е болката за един мъж? Привилегия! Прикриването на болката е единица мярка за мъжественост. Благодари на Буда, че си жив и можеш да закриляш господаря си, макар че досега поне сто пъти си гледал смъртта в лицето. Благодаря на Буда.
Но как мразя морето! И студа. И болката.
— Не мърдай, Анджин-сан — каза той и за по-ясно му махна с ножницата, смътно развеселен от ледено — синия пламък в очите на варварина. Като разбра, че му стана ясно, той се обърна към помощника: — Къде сме, чии са тези земи?
— Не знам, господарю. Мисля, че сме в провинция Исе. Бихме могли да изпратим някого до най-близкото село.
— Можеш ли да ни закараш в Осака?
— Само при условие, че се придържаме съвсем близо до брега, господарю, и се движим много бавно и предпазливо. Не познавам тези води и в никой случай не мога да гарантирам вашата безопасност. Нямам достатъчно познания и на кораба няма никой, който да знае повече, господарю. Освен този лоцман. Ако можех да изкажа мнение, бих ви посъветвал да продължите по суша. Можем да намерим носилки или коне.
Хиромацу сприхаво тръсна глава. И дума не можеше да става да тръгне по суша. Това би отнело прекалено много време — пътят минаваше през планини, пътищата бяха малко, а на всичко отгоре щяха да минат през земи, контролирани от съюзници на Ишидо, врага. Към това трябваше да се прибавят също и многобройните банди, които върлуваха из дефилетата. При такова едно положение би се наложило да вземе всичките си хора. Може да се пребори с бандитите, но не би могъл да мине, ако Ишидо или съюзниците му решат да попречат. Всичко това би го забавило още повече, а заповедите му гласяха да достави товара, варварина и Ябу бързо и сигурно.
— Ако вървим все покрай брега, колко време ще ни трябва…
— Не знам, господарю. Четири-пет дни, а може и повече. Бих се чувствувал много несигурен в себе си — съжалявам, но не съм аз капитанът.
Което значи, мислеше Хиромацу, че ще трябва да разчитам на този варварин. А за да му попреча да слезе на брега, ще трябва да го вържа. Дали ще иска да ми служи завързан…
— Колко време трябва да останем тук?
— Лоцманът каза до сутринта.
— Дотогава бурята ще утихне ли?
— Може би, господарю, но никой не знае със сигурност.
Хиромацу изгледа изпитателно планинския бряг, после лоцмана и се поколеба.