И изведнъж, на половината път, видяха Родригес.
Тялото се беше заклещило между две големи скали, над плискащите се вълни, но прибоят все пак частично се разбиваше в него. Едната му ръка бе простряна напред, а другата все още бе вкопчена в счупеното весло, което се люшкаше напред — назад според вълните. Това именно движение бе привлякло вниманието на Блакторн, наклонен напред, за да се противопостави на вятъра, тътрещ уморени крака зад Ябу.
Единственият начин да се слезе при него беше по невисоката скала. Тя нямаше повече от петнадесет-шестнадесет метра, но затова пък беше съвсем гладка и отвесна и нямаше къде да се захване човешки крак.
Ами приливът — запита се Блакторн. Да, сега е прилив, а не отлив, който ще го отнесе обратно в морето. Господи, там долу изглежда ужасно. Какво може да се направи?
Той се приближи до ръба и Ябу веднага му препречи пътя и поклати глава, а останалите самураи го оградиха.
— Искам само да видя по-добре, за бога! — ядоса се той. — Няма да ви избягам. Къде, по дяволите, мога да отида?
Той отстъпи крачка назад и се загледа надолу. Те проследиха погледа му и започнаха да говорят нещо помежду си, като най-много приказваше Ябу.
Няма никакви шансове, реши Блакторн. Прекалено е опасно. Ще се върнем призори с въжета. Ако е все още тук, тогава добре — ще го погребем на брега. Той се обърна неохотно и в същия миг ръбът на скалата се изрони под краката му и той започна да се свлича. Ябу и останалите моментално го сграбчиха и го издърпаха обратно и той изведнъж си даде сметка, че те всъщност бяха само загрижени за неговата безопасност. Те само ме пазят!
Но защо им е притрябвало толкова да съм жив и здрав? Заради Тора — как му беше името? Торанага? Заради него ли? Да, и защото няма кой друг да поведе кораба. Дали затова ме пуснаха на брега и стана както аз исках? Да, така трябва да е. Значи имам власт на кораба, над стария даймио и над това копеле тук. Как ли бих могъл да я използувам?
Той си отдъхна, благодари им и отново се загледа надолу.
— Трябва да го стигнем, Ябу-сан. Хай. Единственият начин е оттук. През скалата. Аз ще го донеса, аз — Анджин-сан!
И отново понечи да тръгне напред, уж, че ще започне да се спуска по скалата, и те отново го спряха, а той се възпротиви, престорено обезпокоен:
— Трябва да стигнем до Родригу-сан! Ето на, стъмва се, няма много време.
— Ийе, Анджин-сан — отсече Ябу. Блакторн го изгледа от горе на долу.
— Щом не ме пускаш, прати някой от твоите хора. Или иди ти! Ти!
Вятърът беснееше около тях, удряше се с писък в скалата. Ябу погледна надолу, преценявайки възможностите за изкачване и настъпващата тъмнина, и Блакторн разбра, че се е хванал на въдицата. Пипнах ли те натясно, копеле такова, твоята суета те набута в капана. Ако тръгнеш надолу, няма да ти се размине лесно. Но моля те, не се убивай, само си строши краката или поне глезените. А след това се удави.
Един от самураите започна да се спуска, но Ябу го спря.
— Върни се на кораба и веднага донеси въжета — заповяда той. Човекът хукна обратно към галерата.
Ябу ритна настрани сандалите си, свали мечовете и ги прибра на безопасно място, на завет.
— Дръж ги под око, също и варварина — нареди той на Такаташи. — Ако нещо им се случи — на мечовете или на варварина — ще те накарам да седнеш на твоя собствен меч!
— Моля ви, Ябу-сан, разрешете ми аз да сляза долу — замоли се самураят — Ако нещо ви се случи, аз…
— Искаш да кажеш, че ти можеш, а аз няма да мога, така ли?
— Не, господарю, разбира се, че не.
— А така!
— Моля ви тогава, изчакайте да донесат въжетата. Никога няма да си простя, ако ви се случи нещо.
Такаташи беше нисък, набит, с гъста брада.
Защо пък да не изчакам въжетата — запита се Ябу. Би било разумно. Но не и умно. Той вдигна очи към варварина и кимна. Знаеше, че бе предизвикан от него. Очакваше го. И се надяваше да стане така. Нали затуй изявих желание да участвувам в този поход, Анджин-сан, каза си той и се развесели. Ти наистина не си никак сложен. Оми беше прав.