Торанага му хвърли още един поглед с безизразно лице, после сведе очи и отново се съсредоточи върху заниманието си. Напрежението в стаята спадна.
Птицата беше женска, от породата сокол — скитник, и бе в разцвета на силите си. Соколарят, кокалест стар самурай, бе коленичил и я държеше, като че беше от фино стъкло. Торанага сряза счупеното перце, потопи миниатюрна бамбукова клечка в шишенце с лепило, грижливо я пъхна в кухата среда на перото, след което внимателно настави отрязаната част в другия край. Дълго нагласяше перото, докато остана доволен, и го завърза с копринен конец. Дребните звънчета на крачето на птицата звъннаха мелодично и той нежно започна да я успокоява.
Йоши Торанага, господар на Кванто — Осемте провинции, глава на рода Йоши, главнокомандуващ Източните армии, председател на Съвета на регентите, беше нисък шкембест мъж с голям нос. Веждите му бяха гъсти и черни, а мустаците и брадата — посивели и редки. Но най-силно впечатление правеха очите му. Беше петдесет и осем годишен и много як за възрастта си. Облечен бе в семпло кимоно — обикновена кафява униформа с памучен пояс. Но като мечовете му нямаше втори в света.
— Готово, красавице — каза той нежно, като на любима. — Сега отново си цяла — целеничка. — Той поглади с перо соколицата, кацнала на непокритата с ръкавица ръка на соколаря, а тя потрепера и доволно започна да се чисти с човката си. — До една седмица ще можеш да летиш.
Соколарят се поклони и излезе.
Очите на Торанага се обърнаха към двамата мъже до вратата.
— Добре дошъл, Железен юмрук, приятно ми е да те видя — рече той. — Това ли е вашият знаменит варварин?
— Да, господарю.
Хиромацу се приближи, като остави мечовете си до вратата, както беше обичаят, но Торанага настоя да си ги вземе.
— Ще се чувствувам неудобно, ако не са в ръцете ви — поясни той.
Хиромацу му благодари. И въпреки всичко остана на пет стъпки разстояние. Според обичая никой не можеше безнаказано да се приближи въоръжен до Торанага. В предната редица на охраната се намираше Усаги, любимият зет на Хиромацу. Беше женен за внучката му. Той му кимна с глава. Младежът се поклони дълбоко, щастлив, че са го забелязали. Може би ще е добре да го осиновя, помисли си старецът и сърцето му се стопли при мисълта за първия правнук, който му дариха миналата година.
— Как е гърбът ви — загрижено попита Торанага.
— Добре е, благодаря, господарю. Но трябва да си призная — много съм доволен, че отново стъпвам по суша.
— Чух, че си имате нова играчка, с която да прекарвате свободното си време, а?
Хиромацу се засмя.
— Всъщност, господарю, за свободно време и дума не може да става. Тя ми действува като на млад козел.
Торанага се присъедини към смеха му.
— В такъв случай трябва да я възнаградим. Здравето ви е от голямо значение за мен. Мога ли да и изпратя нещо в знак на признателност?
— Ах, Торанага-сан, вие сте толкова великодушен! — Хиромацу стана сериозен: — Бихте могли да ни възнаградите всички, господарю, като напуснете незабавно това гнездо на оси и се приберете в крепостта си в Йедо, където васалите ви могат да ви защищават. Тук сме като голи. Ишидо може всеки момент…
— Ще се върна, ще се върна. Веднага щом приключи заседанието на Съвета на регентите. — Торанага се обърна и повика с пръст португалеца с изпитото лице, който търпеливо седеше отстрани. — Бихте ли ми превеждали, приятелю?
— С готовност, господарю.
Свещеникът с тонзурата се приближи и коленичи с добре овладяна лекота по японски маниер близо до подиума. Тялото му беше кльощаво, както и лицето, очите черни и топли, а от цялото му същество се излъчваше някаква спокойна съсредоточеност. Беше с таби — японски чорапи — и широко кимоно, което много му отиваше. От пояса му висяха броеница и разпятие. Той поздрави Хиромацу като равен, след което добродушно погледна към Блакторн.
— Казвам се Мартин Алвито, от Братството на езуитите. Торанага-сама ме помоли да му служа като преводач.
— Първо му кажете, че сме врагове и…
— Всичко с времето си — спокойно го прекъсна отец Алвито и добави: — Ако желаете, можем да говорим на португалски, испански или, разбира се, латински — както предпочитате.
Блакторн забеляза свещеника едва когато онзи излезе напред. Подиумът и останалите самураи го бяха скрили от погледа му. Ала тъй като бе предупреден от Родригес, очакваше да се срещне с него и веднага да го намрази — вродената грациозност, силата, която излъчваше, и естествената властност на езуитите му бяха противни. Беше предполагал, че ще е по-възрастен, като имаше предвид влиятелния му пост и чутото от Родригес. Ала се оказаха на една и съща възраст — свещеникът беше най-много година — две по-стар от него.