— Виан — прошепва. — Виан.
— Нормално е да се чувстваш така — казвам твърдо. — Няма нищо нередно.
Под нас Чарли излайва възмутено.
Днес оборотът ни е близо триста франка. За първи път е достатъчно, за да излезем на чисто. Казвам го на Анук, когато се връща от училище, но тя е някак разсеяна, ведрото й лице необичайно притихнало. Очите й са натежали и мрачни като облаци, предвещаващи приближаваща буря.
— Жано — гласът й е студен. — Майка му не дава да си играе с мен.
Помня Жано като Вълка от карнавала, длъгнесто седемгодишно хлапе с проскубана коса и подозрителен поглед. Снощи двамата с Анук си играха на площада, тичаха и надаваха тайнствени бойни викове чак до мръкване. Майка му е Жолин Дру, една от двете начални учителки, от обкръжението на Каролин Клермон.
— О? — безстрастно. — И какво ти каза тя?
— Че му влияя лошо — стрелва ме с мрачен поглед: — Понеже не ходим на църква. И понеже ти си отворила магазина в неделя.
Ти си отворила магазина в неделя.
Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна, но изопнатото й като струна тяло, застинало във враждебна поза, ме хвърля в ужас. Старая се гласът ми да звучи спокойно.
— И какво мисли за това Жано? — опитвам почвата.
— Той не може да направи нищо. Тя непрекъснато е там. Наблюдава ни — гласчето й става все по-пискливо и си мисля, че всеки момент ще заплаче. — Защо винаги става така? Защо вечно съм… — изведнъж млъква, явно с усилие, гърдичките й се повдигат на пресекулки.
— Имаш и други приятели.
Така е, снощи бяха четири или пет деца, целият площад ехтеше от виковете и смеха им.
— Те са приятели на Жано.
Разбирам какво се опитва да ми каже. Луи Клермон. Лиз Поату. Неговите приятели. Без Жано групата се разпада. Изведнъж ме заболява за дъщеря ми, която, за да насели пространствата около себе си, е принудена да си измисля невидими другари. Егоистично е да се мисли, че една майка би могла да запълни изцяло всички тези пространства. Егоистично и тесногръдо.
— Ще отидем на църква, ако в това е проблемът — тонът ми е кротък. — Но сама знаеш, че нещата няма да се променят.
— И защо няма? Те също не вярват. Хич не ги е грижа за Господ. Ама ходят — обвинява ме.
Тогава се усмихвам, не без известна горчивина. Шестгодишна е, а продължава да ме изненадва с дълбочината на прозренията си.
— Може и така да е. Но нима и ти искаш да бъдеш като тях?
Свиване на рамене, цинично и с безразличие. Пристъпва от крак на крак, сякаш се страхува, че ще й се наложи да изслуша поредната лекция. Търся точните думи, с които да й обясня. Не мога да избягам от спомена за ужасеното лице на майка ми, докато ме люлее в прегръдките си и повтаря с някакво ожесточение: Какво ще правя без теб? Какво ще правя?
О, за всичко това съм й говорила още отдавна: за лицемерието на Църквата, лова на вещици, гоненията на всички странници и иноверци. Тя разбира. Но това познание не се помества добре в ежедневието, то не лекува наличната самота, загубата на приятел.
— Не е честно — гласът й все още е войнствен, враждебността в него е овладяна, но не изцяло.
Сред примерите се нареждат и плячкосването на Светите земи, изгарянето на Жана Д’Арк, испанската Инквизиция. Знам, че не бива да й го казвам. Лицето й е напрегнато, изопнато. Най-малката проява на слабост и тя ще скочи срещу мен.
— Ще си намериш други приятели.
Лошо попадение, отговор, който не може да я утеши. Презрителен поглед.
— Аз искам точно този — гласът й звучи зряло, странно уморен, обръща се. Клепачите й са натежали от сълзи, но не понечва да пристъпи към мен, за да я успокоя. Изведнъж я виждам съвсем ясно, потресаващо ясно, детето, девойката, жената, чужденката, в която ще се превърне един ден. Едва се сдържам да не изкрещя от ужас и болка, сякаш изведнъж сме си сменили местата, тя е възрастният, аз съм детето.
Моля те! Какво ще правя без теб?
Оставям я на мира, не казвам нито дума повече, макар да умирам от желание да я гушна. Едновременно с това съм напълно наясно със стената, която очертава личния периметър на всяка от нас. Децата се раждат дивачета, това го знам. Най-доброто, на което, бих могла да се надявам, е мъничко нежност, привидна кротост. Под повърхността дивото си остава абсолютно, необуздано и чуждо.
Практически цялата вечер не пророни нито дума повече. Когато я сложих да си легне, отказа да слуша приказка и остана будна часове след като бях изгасила нощната си лампа. Чувах я от тъмнината на стаята си как кръстосва напред-назад, от време на време си говори нещо или се обръща към Чехълчо, но гласът й е пресеклив и избухлив, твърде тих, за да мога да чуя думите. Доста по-късно, когато вече бях сигурна, че е заспала, се промъкнах да й изгася лампата и я видях свита на кълбо в ъгъла на леглото си, широко разперила едната си ръка, главата й извърната под странен, абсурдно трогателен ъгъл. Сърцето ми се свива. В едната си ръка стиска малка пластилинова фигурка. Измъквам я от юмручето й и оправям завивките, с намерението да я върна в коша с играчки на Анук. Все още е топла от ръката й, излъчва непогрешима миризма на начално училище, на несподелени тайни, на плакатни бои и стенвестник, на полузабравени приятели.