Той го послуша.
— Може ли вече да се изправя?
— Твърдо и окончателно не. Никога. И ако отново ме попиташ, ще те накажа.
Момчето остана с отворена уста.
— Мене?
След като най-после беше успял да го впечатли, Дръмонд се отпусна.
— Да, и то жестоко.
— Как? — Алисдър се наведе към него, а в очите му проблясваше вълнение. — Ще ме сложиш в клетка и ще оставиш жените от селото да ме побутват с дръжките на метлите си?
— Къде си чул за такова нелепо наказание?
— Не си ли спомняш? Това е била присъдата ти за лошия черен рицар, който крадял бонбоните на децата.
О, Господи, в героичните разкази Дръмонд беше преминал от смел рицар в спасител на сладкишите на малките деца. Нямаше ли край въображението на жена му?
— Майка ти разказва ли ти приказки за някой друг?
Той кимна.
— Тя твърди, че някой ангел ме е оставил на прага й. Освен това има една смешна история за шерифа. Той пиел прекалено много бира и на връщане от Дъмфрис заспал на коня си. Събудил се в Карлайл.
— Харесваш ли шерифа?
Алисдър се усмихна.
— Той ме научи как да пикая от стената на замъка, без да пръскам панталона и ботушите си. — После добави сериозно: — Това е мъжка работа.
Дръмонд изпита ревност към шерифа, когото никога не беше виждал, заради времето, което бе прекарал с Алисдър. Но бъдещето принадлежеше на Дръмонд.
— Кой друг те учи на мъжки работи?
— Брат Джулиан и Суин, ловецът. А Бърти ме води на риболов.
Дръмонд тепърва щеше да се запознае с тези мъже, отсега нататък той щеше да ръководи възпитанието на Алисдър.
— Видях, че Евелин чисти пъстървите, които сте уловили днес.
На лицето му се изписа отвращение.
— Ако остави главите им, няма да ги ям.
Момчето беше също толкова упорито като майка си.
Дръмонд почеса носа си, за да прикрие усмивката си.
— Защо не си се научил сам да чистиш рибата?
Той изглеждаше ужасно обиден, присви устни и повдигна вежди.
— Мъжът осигурява храната — отвърна сериозно той, — а жените я приготвят.
— Кой ти каза това?
— Шерифът Хей.
Отново. Дръмонд усети пристъп на завист.
— А ако жените са болни или прекалено заети с други неща?
— Мама никога не се разболява, а всички останали бързат да изпълнят нарежданията й.
Както тя щеше да бърза да изпълни заповедите на Дръмонд.
— Виж! — Алисдър посочи зад тях. — Т’ва е тя.
Като хвана по-здраво момчето, Дръмонд се извърна на седлото. Тя препускаше след тях, оставяйки зад себе си облак прах. Дръмонд извика на слона да спре, за да я изчакат.
Възседнала покрит с пяна жребец, тя се бе вкопчила в гривата на коня. Беше загубила шапката и гребените си, а плитката й бе започнала да се разплита. Яздейки редом с Лонгфелоу, тя успя да спре коня. Въпреки че едва си поемаше въздух от главоломната езда, тя спокойно каза:
— Алисдър, слез и ела тук.
Алисдър се обърна с гръб към Дръмонд.
— Не.
Притеснението я беше направило нервна, конят усети настроението й и започна да отстъпва настрани. Тя обаче сякаш не забелязваше тревогата на жребеца.
— Свали го, Дръмонд.
Заповедта й изчерпа и последното търпение на Дръмонд. Трудно му бе да понася нахалството на невъзпитано дете, но да приема нареждания от жена беше вече прекалено.
— Не, обещах му да яздим до потока.
След като видя, че го защитават, Алисдър стана по-уверен, скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи в пляскащите уши на Лонгфелоу.
— Това е мъжка работа, майко.
Кичури златиста коса падаха по лицето й, но тя не им обръщаше внимание. Полата й се беше повдигнала и откриваше коляното й, но това очевидно не я притесняваше. Разтревоженият й поглед се премести от момчето върху съпруга й. Зад безпокойството й Дръмонд усети страх. Но от какво? Дали си мислеше, че той не може да защитава момчето?
— Нищо лошо няма да му се случи на това непослушно момче — каза той. — Не и що се отнася до безопасността му.
— Ако ми го дадеш, няма да имаш проблеми нито със сигурността му, нито с твърдоглавието му.
— Твърдоглавие? — Дръмонд се разсмя. — Очевидно имаш дарбата да омаловажаваш нещата.
— А ти нямаш никаква. Върни ми сина — процеди тя през зъби.
Синът ми, наемателите ми, кулата ми, земята ми. Чувството й за собственост разпали гнева му. Ако искаше открито противопоставяне, тогава с удоволствие щеше да го получи, защото Дръмонд нямаше никакво намерение да губи. Той леко потупа раменете на слона и Лонгфелоу отново тръгна напред.
— Ще се върнем преди мръкване.
— Чакайте! — Сковаността я напусна и тя дари Дръмонд с най-неискрената усмивка, която някога беше виждал. — След като никой от вас не иска да слезе, значи се забавлявате добре. — Тя се смъкна от коня. Дръмонд забеляза, че на него нямаше седло. — Тогава и аз ще се кача.