Фантастичната идея възбуди въображението на Джоана и за момент тя си помисли колко различно би могъл да протече този ден. Тя можеше да бъде вярната съпруга, която тъгува заради неговото отсъствие, той би могъл да бъде преданият й съпруг, несправедливо затворен. Събирането им щеше да бъде повод за щастливо празнуване, изпълнено с влюбени погледи, здраво хванати ръце и дори една-две откраднати целувки.
Дръмонд щеше да бъде облечен в изящно палто, което тя щеше да е ушила и украсила с прекрасна бродерия. Тя щеше да изиграе ролята на личния му бръснар и да подравни дългата му до раменете коса. Той щеше да я дари с мила усмивка и тя щеше да прави всичко, което й нареди. Рамо до рамо, те щяха да управляват тяхното кралство и да раздават любов и мир на всички жители там.
Дали тази напрегната вечер не беше началото на наказанието й за това, че живееше живота на сестра си? Съжалението премина в меланхолия и Джоана потисна прилива на самосъжаление. Щеше да живее ден за ден. Но нощите я изпълваха със страх. Той щеше да очаква от нея интимна близост, защо иначе щеше да обещава на Алисдър сестриче? Иронията на ситуацията се стори на Джоана абсурдна, защото образованието й на жена вървеше в обратен ред. Знаеше как да отглежда деца, но беше напълно неграмотна по отношение на тяхното зачеване.
Трябваше да отлага колкото се може повече, а когато този подход се провалеше, просто щеше да се държи надменно.
— Какво ще стане, ако ангелите поискат да се върнеш при тях, татко?
Въпросът на Алисдър привлече вниманието й.
— Ще им кажа, че съм нужен тук — отвърна Дръмонд.
— Да, трябва да ми дадеш сестричка — съгласи се Алисдър.
Джоана застина. Усещаше, че Дръмонд я наблюдава и очаква реакцията й. Бърти се размърда неспокойно на пейката и тя се заклати. Евелин въздъхна влюбено, а брат Джулиан се усмихна благосклонно.
— Нали така? — придумваше го Алисдър, като местеше погледа си от нея към Дръмонд. — Обеща ми сестричка.
Като се молеше ръката й да не се разтрепери, Джоана се протегна за чашата си.
— Алисдър, този разговор не е подходящ за масата.
Дръмонд намигна на сина си, после й се усмихна с разбиране.
— Майка ти е права. Двамата с нея ще обсъдим този въпрос на четири очи.
Доволният Алисдър се протегна към купата.
— Татко, кой пази небесните порти?
Като се надяваше Дръмонд да се почувства толкова неудобно, колкото и самата тя в момента, Джоана се усмихна.
— Наистина кой, Дръмонд?
Той прокара пръст по високата яка на ризата си, погледна я намръщено, после прочисти гърлото си. Тя се чудеше дали той ще продължи с нейната версия за отсъствието му, или щеше да обясни на сина си, че е бил в затвора през последните седем години? Ако Джоана не беше толкова притеснена за собственото си положение, щеше да изпита съчувствие към него.
Подобно на обезоръжен боец, попаднал в ръцете на врага, той се мъчеше да намери някакъв отговор. Накрая попита:
— Притесняваш се, че дяволите могат да влязат вътре ли?
Алисдър кимна силно и над очите му падна кичур коса.
— Брат Джулиан казва, че дяволите са навсякъде. Те правят бели, дори и при малките момчета.
Смях на облекчение разтърси Дръмонд.
— Като тебе ли?
— Ами… — Алисдър отметна косата от челото си и се усмихна възможно най-мило на Джоана. — Аз не съм лош, само съм малко инат и понякога съм непослушен.
— Как се наказва едно непослушно момче? — попита баща му.
Унил, както в деня, в който беше умряло първото му кученце, Алисдър се вторачи в яденето си.
— Не яде крем.
Красивите черти на Дръмонд се смекчиха. На неясната светлина на свещите изглеждаше по-млад за годините си. Като го видя в такова състояние, Джоана не можа да се сдържи да не попита:
— Твоят баща забранявал ли ти е да ядеш сладко, когато си се държал лошо?
Той повдигна вежди.
— По свой собствен начин. Кой е повелител на областта?
Тя се учуди на внезапната смяна на темата, но не посмя да го разпитва повече.
— Джеймс Дъглас — Червения. Неговите земи са на север от Дъмфрис.
— Носи му се славата, че се подчинява на англичаните. С колко войници го поддържаме?
Тя очакваше да прояви недоволство от нея, защото имаше достатъчно причини да осъжда жена си. Но не беше предвиждала, че ще бъде отрицателно настроен към друг владетел. Думите в защита на съседа й дойдоха съвсем естествено.
— Не му изпращам никакви войници. Благодарение на управлението му тук цари мир.
Брат Джулиан остави кърпата си.
— Не винаги е било така, господарю.
— Всеки ден се водеха кървави битки — заяви Алисдър. — Жените плачеха, а децата гладуваха. Глупави мъже се оставяха да набучат главите им на колове. Защо не дойде да им помогнеш?