Стомахът на Джоана се обърна.
— Алисдър, моля те. Не на масата.
— Какво мислиш за този Дъглас? — обърна се Дръмонд към Алисдър.
Момчето размаха един морков в подкрепа на думите си.
— Той е добър човек. Има цял куп дъщери и много хубава кама с рубини на дръжката и дракон на острието.
Дръмонд погледна към Джоана.
— Не си дала на момчето моята кама?
Той говореше за оръжията, които Клеър внимателно беше опаковала и поверила на Джоана да ги пази. Тя възнамеряваше да ги даде на Алисдър някой ден. А сега щеше да ги предаде на Дръмонд.
— Разбира се, че не. Прекалено малък е още.
Докато потропваше с ножа по масата, Дръмонд внимателно обмисляше следващите си думи.
— Говорила ли си с този Дъглас за възпитанието на Алисдър?
— Не, няма да позволя да бъде отглеждан другаде.
— Точно така. Аз ще го науча на всичко, което е нужно да знае.
Тя ненавиждаше насилието и имаше намерение да спести на сина си изпитанията на сраженията, както и омразата, която шотландците от планините изпитваха към англичаните.
— Ще говорим по този въпрос по-късно, господарю.
Алисдър се намеси.
— Дай ми меч, майко, защото искам да управлявам народа.
— Така и ще стане, но един добър господар трябва да умее и други неща, освен да върти меч.
Устните на Дръмонд се извиха в снизходителна усмивка. Той се обърна към Алисдър.
— Какво трябва да знае добрият господар?
— Трябва да знае как да сключва съюзи и да урежда спорове.
Целият в слух, Дръмонд остави ножа си на масата.
— И как се сключват договори?
— Много лесно. — Алисдър сложи ръка на челото си. С прекалена сериозност той продължи: — Ще лаская дамите, докато припаднат в краката ми. Един добре възпитан мъж не трябва никога да казва на дамата, че мирише, дори ако смърди като клозет. — Вече по-сериозно той добави: — Всеки джентълмен трябва да има принципи.
Погледът на Дръмонд проблясваше развеселено.
— Изключително възхитителна практика. И как ще уреждаш споровете?
Алисдър примигна объркано.
— Както го прави майка.
— Разкажи ми.
Той се изви на пейката и събра мислите си.
— Ще бъда справедлив и ако момчетата на Андерсън отново разпилеят стадото овце на Макхейл, ще им наредя да съберат животните. После ще трябва да препокрият покрива му.
Дръмонд се обърна към Джоана. Очевидно твърде малко знаеше за нея. Липсата на злоба или предразсъдък му позволяваше сега да я проучи по-дълбоко. Клеър се беше заклела, че той е справедлив съдия и водач. Джоана се надяваше, че е запазил тези си качества и все още държи на високите си морални принципи, въпреки годините на пленничеството. Но откъде можеше да бъде сигурна?
Сините му очи бяха искрени и тя не можеше да отмести поглед. Беше лесно да му се възхищава, защото малко мъже бяха надарени с толкова приятни черти. Силните му устни бяха омекотени от някакъв особен вид чувственост. Тя си помисли, че са направени за произнасянето на нежни думи и реши, че цяла орда жени си е съперничела за вниманието му. Дали е възможно, чудеше се тя, толкова красив физически мъж да притежава и добър характер? И как, запита се женското й сърце, щеше изобщо да разбере отговора, когато обстоятелствата й налагаха да избягва всякаква близост?
Дръмонд набучи едно парче праз лук на ножа си и й го подаде.
— Ето. Ти почти не вечеря.
Ласкателните му думи я подмамиха. Тя се насили да се усмихне и прие предложената й храна.
— Благодаря ти, господарю. Лукът е особено сладък тази година.
Той се втренчи в острието, сякаш едва сега забелязваше какво има на него.
— Колко хубаво, че в мое отсъствие си започнала да харесваш праз лук.
Клеър ненавиждаше лука. Приятният миг изчезна. Отново се оказваше, че дори и разговорът но най-светските теми може да бъде неприятен.
— Сигурно грешите, господарю, защото аз обичам лук.
Тя се надяваше да види очите му замъглени от объркване, но те се присвиха предизвикателно.
— Много рядко греша, особено що се отнася до тебе.
Започваше да я обзема разочарование. Потисна го и събра смелост.
— Значи сега е един от тези моменти.
Той се наведе по-близо до нея.
— Твърдеше, че мразиш праз лук и отказваше да го ядеш.
За да приспи вниманието му, тя му се усмихна мило.
— Прав си, разбира се. Забравих краткото време, което прекарахме заедно. — Използвайки ножа му, тя свали всичкия лук в купата. — Доволен ли си?
В очите му проблясваше особено напрежение и погледът му се спусна надолу към гърдите й.
— Не съвсем.
— Защо си говорите за лук? — попита Алисдър.
Дръмонд продължаваше да я гледа.