Изгаряща от желание да възстанови краткия мир, тя му се усмихна.
— Ти си, защото не познавам нито един французин освен раздаващия милостиня в абатството Суитхарт.
Той се втренчи в нея, погледът му беше едновременно проникновен и близък, но и далечен и недоверчив. За първи път в живота си Джоана усети силата на жената, която можеше да разтърси един мъж и да го отклони от гнева му. Желанието, което тлееше в очите му, беше охладено от въпроси без отговори. Ако използваше новооткритата си сила и прелъстеше Дръмонд, или му позволеше той да я съблазни, дали щеше да задържи земите си, сина си и да запази истинската си идентичност?
Той сви рамене.
— Не е особено важно, но на мене винаги много повече ми е харесвало да се целуваме отколкото на тебе — освен ако не бяхме в спалнята си, със заключена врата и загасени лампи.
Странни думи, защото със сигурност всяка жена би се наслаждавала на любовните му умения. Очевидно Клеър е била по-придирчива към проявите на любов. Ако започнеше да търси причините за това, само щеше да усложни и без това трудната задача на Джоана.
Ръцете му обвиха китките й и той освободи дланите й.
— Може би вече трябва да се оттеглим.
Прекалено скоро беше. Тя имаше нужда от повече време, за да изследва новата си власт и да проучи алтернативните варианти.
— Къде да се оттеглим?
Той насочи ръката й към хълбоците си, а после и по-надолу.
— Не си загубила способността си да ме възбуждаш, Клеър. Всъщност дори си станала още по-добра.
Уплашена докъде я е довела смелостта й, Джоана дръпна рязко ръката си.
— Уверявам те — заекна тя, — че не съм имала намерение да… да правя нещо. Ние едва се познаваме.
Чертите му бяха смекчени от усмивка на разбиране.
— Срамежливостта ти отива. Това е много приятна черта в съпругата, стига да я оставя пред вратата на спалнята ми.
Последните две думи я накараха да потрепери.
— От студ ли трепериш, Клеър, или от желание?
По-скоро щеше да се остави да я убият с камъни, отколкото да признае, че е възбудена. Промуши се под мишницата му и тръгна към стълбите.
— Нито едното, нито другото, господарю. И никога няма да те моля за прошка, нито ще споделя леглото ти.
С бавна стъпка той тръгна към нея.
— Напротив, ще го направиш, при това по моя заповед.
Той я сграбчи и грубо я прегърна.
Този път целувката беше в пълен контраст с нежните милувки, които си бяха разменили само преди минути, и тя се зачуди дали внезапно дяволът не е взел власт над него. Устните му бяха навсякъде: по лицето й, по шията, по гърдите, а ръцете му проучваха тялото й. Тя се отдръпна, но той я притисна към каменната стена. Силното му дишане отекна в ушите й.
Ужасена от промяната в него, тя извърна глава и се опита да извика. Устните му притиснаха нейните и ръцете му я стиснаха като менгеме. Върху корема си усещаше твърдостта му.
Внезапно тя разбра какво възнамеряваше да направи. В ума й проблесна думата изнасилвам.
— Спри!
— Не мога, Клеър. — Той дръпна дрехите й и опря коляното си между краката й. — Много време мина, а ти ми принадлежиш.
Когато вдигна роклята й, тя съвсем се отчая. Дърпайки го за косата, за да привлече вниманието му, тя извика:
— Не ти принадлежа. Спести си дъха и докосванията, защото нямам никакво желание да бъда наранена от едно животно.
Той се вкамени.
— Как ме нарече?
Сега, когато той бавно започваше да се контролира, страхът на Джоана се превърна в гняв.
— Животно.
По веждите му блестеше пот.
— Не съм животно.
Отчаянието в гласа му я озадачи, но тя реши да не се замисля върху него. Трябваше да запази някакво разстояние помежду им. Жестоките думи изглеждаха най-доброто оръжие.
— Скъса дрехите ми. Нарани ме.
Той се отдръпна и прокара ръце през косата си. Притисна слепоочията си с длани и промърмори.
— Не съм животно.
Използвайки момента, тя вдигна полите си и хукна по стълбите. На площадката Джоана се спря и погледна назад. Все още притискайки главата си, сякаш го болеше, той беше паднал на колене. Ако не беше толкова изплашена, щеше да й е жал за него.
Докато се отдалечаваше, го чу да промърморва нещо като обет, но беше твърде далече, за да различи думите.
ГЛАВА ПЕТА
Не съм животно.
Дръмонд се чувстваше немощен, като че ли беше пил прекалено много бира предишната вечер. Стомахът го болеше, а главата му беше пълна с разкаяния. Изтощението увеличаваше нещастието му, защото беше седял на пода до входа и се беше взирал във фенерите, докато пламъците бяха загаснали. После се беше качил на горния етаж.