Дори не се беше опитвал да заспи, тъй като знаеше, че ще бъде безуспешно. Всяка нощ от освобождаването му насам беше спал на открито. В Дънстабъл си беше купил бърз кон и беше държал жребеца в готовност. Всеки миг очакваше войниците на краля да го настигнат и да му съобщят, че Едуард Втори е отменил акта си на снизхождение.
Размишленията върху вероятността да го върнат в затвора служеха просто за разсейване, защото Дръмонд знаеше, че настоящите му терзания бяха причинени от нейните обвинения и болезнените спомени, които те бяха предизвикали.
За да отклони мислите си, той започна да изучава помещението. На розовата светлина на зората стаята, обзаведена с малко мебели, изглеждаше много функционална и изобщо не отговаряше на представите му. Никакви музикални инструменти не украсяваха стените. Това беше работен кабинет.
Счетоводните книги бяха изрядни. Пестеливостта беше позволила на Клеър да изкара печалба на третата година във Феърхоуп. Миналата есен тя беше поръчала да се построи нова църква и в същото време беше успяла да събере доста голяма сума нари, част от която беше изпратила на владетеля на областта. Противно на очакванията на Дръмонд тя не беше харчила пари за тапицирани мебели и скъпи рокли. Перата бяха обикновени, мастилото също, тя дори беше изоставила навика си да украсява буквите със завъртулки. Единственият лукс в тази стая, а и в цялата кула, беше стъклото.
Източните прозорци пропускаха сутрешното слънце и предлагаха хубава гледка към главната порта. Преди малко се бяха завърнали ловците. Върху коня на водача им беше проснат внушителен сръндак, а по останалите висяха окачени катерици и яребици. Някакъв пратеник се беше втурнал в замъка и сега слугите разнасяха вода и подрънкваха със съдове.
Дали жена му скоро щеше да стане? Дали щеше да дойде при него?
Миналата вечер, когато я беше целунал за първи път, тя му се беше отдала, както и преди седем години, но този път беше забелязал у нея любопитство и желание да участва в любовната игра. Това го беше изненадало повече и от собствената му загуба на контрол. Тя беше последната жена, която беше притежавал, преди да бъде заловен, и независимо от случилото се снощи, а може би именно заради това, мисълта, че ще я види отново, разпали страстта му.
Той беше нетърпелив, но действията му не бяха животински. Мъжът трябва да желае съпругата си и постъпката на Дръмонд нямаше нищо общо с животинското поведение. Никога преди не беше заслепяван от желание по нея. Клеър беше приемала съпружеските си задължения, но никога не го беше окуражавала.
Сега тя мислеше и действаше по различен начин. Повърхностността й беше заменена от интелигентност. Егоизмът й се беше превърнал в силен характер, а съпружеските й задължения бяха съзрели в женски копнения. Тогава защо го отблъскваше?
Защото я беше наранил?
Не. Никога. Той затвори счетоводната книга и удари с юмрук по дървената подвързия. Не я беше наранил. Беше я изплашил, но как? Тя познаваше добре страстта му, беше я търпяла в съпружеското им легло, като изключим сутрешните часове при събуждане. Тя винаги беше отказвала да се люби рано сутринта. Но пък и Клеър не беше по ранното ставане.
А и какъв беше този неин категоричен отказ да му роди още деца? Обидата го беше наранила до дъното на душата му. Тя се беше радвала на бременността си, кожата й блестеше от приближаващото майчинство и тя често го беше придумвала да й носи сладкиши и сирена посред нощ.
Сякаш вече не я познаваше. Все едно друга жена беше влязла в кожата й. Абсурдната мисъл го накара да се усмихне, но това беше за кратко.
Дали и той се беше променил толкова за нея? Вероятно, но тя го беше направила рогоносец и никога не беше изразила съжаление за това. Беше се обявила за негова вдовица, без да се потруди поне веднъж да провери дали наистина е мъртъв. Беше го оставила да гние в лондонския Тауър.
Той взе пожълтелия пергамент, кралското дарение, подписано преди седем години от Едуард I, с което й се даваше земята. Заповедта освен това забраняваше на нея и Алисдър да имат каквито и да било връзки с неговия клан. Това нареждане го измъчваше, защото беше напълно безсмислено. По-малкият брат на Дръмонд не се беше подчинил на стария крал, а го беше причаквал да се срещнат в битка. Но докато водеше нова армия на север, Едуард беше умрял.
Вредата, нанесена от заповедта на Едуард I, му носеше само тъга. Това беше една семейна трагедия. Той беше разделил един мъж от сина му, а момчето — от неговата култура.