Тя сви юмруци.
— Не съм те галила, Дръмонд Макуин. Освен това ти ме подмами да те целуна по този… този начин.
— Подмами. Много интересна дума и съвсем подходяща.
Тя се втренчи в празната кофа за въглища.
— Може и така да е в изопачения ти речник.
— Изопачен?
— Да. Ти ме подмами. Аз те подмамих. Случката беше пълен провал. И потвърди онова, което винаги съм знаела.
— И какво е то? — изръмжа той.
— Че предпочиташ шотландките пред мене.
Мъжката му гордост настояваше за възмездие.
— Преди приветстваше умението ми да съблазнявам и възхваляваше опита ми.
— Аз и половината жени в планинска Шотландия. Отричаш ли, че си имал любовници?
— Упрекваш ме, че съм имал любовница след всичките тези години?
Напълно сериозна, тя го посочи с пръст.
— Ти ме упрекваш.
Ето ти го нейното признаване на вината. Тя обаче беше успяла да прехвърли тежестта върху него. Възнамеряваше отново да й я върне.
— Моите метреси не са същото като твоя любовник. Съпругата трябва да бъде вярна.
— А какъв трябва да бъде съпругът?
— Трябва да осигурява материално семейството си и да го защитава.
Студеното й презрение й придаде царствен вид.
— Като например да се грижи за крепост като Феърхоуп Тауър! Да защитава моя син от онези, които искат да го наранят. Или да планира бъдещето му и да осигурява благоденствието на всички хора под моя грижа.
Дръмонд беше притиснат до стената и се чудеше как е изгубил контрол върху разговора. Кога тя бе станала толкова интелигентна?
— Обсъждахме начина, по който ме целуна снощи.
Тя отвори уста, за да протестира гневно, но после спря. Успокои се, сгъна ръце и наклони глава.
— Прав си, господарю.
Докато я наблюдаваше как добре владее нервите си — нещо, което той самият изобщо не успяваше да стори, — на Дръмонд му се прииска да закрещи.
— Няма ли да престанеш да говориш така!
— Разбира се, господарю.
— Виж, момиче. — Той заобиколи бюрото и застана пред нея. — Приятно ти беше да ме целуваш. Не го отричай.
Без да се поколебае ни най-малко, тя заяви:
— Отричам го от дъното на момичешкото си сърце.
Господ да му е на помощ, тя искаше да го ядоса. Но защо, след като така пропастта между тях се разширяваше още повече. Тя искаше двамата да се скарат.
— Лъжата е второто най-лошо качество, което може да притежава една съпруга.
— Тогава ще трябва да се упражнявам повече, защото имам малка практика като съпруга.
Той усети аромата на пирен. Подобно на вода, хвърлена върху огън, приятната миризма угаси гнева му. Той си помисли дали да не й каже защо е изгубил контрол предишната нощ, но осъзна, че не й вярва достатъчно, за да разкрие напълно душата си. Все пак й дължеше обяснение, защото тя винаги беше казвала истината но време на краткото им съжителство като съпруг и съпруга. Ласкателството досега беше успявало при Клеър.
Той хвана ръката й и усети, че кожата й е хладна.
— Седем години са доста време, през което да бъда отделен от твоя чар, Клеър.
Тя премигна бавно.
— Спести си комплиментите, Дръмонд. Не можеш да ме укоряваш, че съм невярна съпруга, и в същото време да очакваш да повярвам, че ме искаш.
За да подсили думите си, той се облегна назад и я огледа от главата до петите.
— Всеки мъж би те искал.
От нея се излъчваше увереност.
— Но ти не си всеки мъж, нали така?
— Не. Аз съм съпругът, който трябва да ти прости.
— Или?
Той не беше разглеждал друга възможност, не беше мислил, че кавгата им ще стигне толкова далече. И все пак не можеше да изрече на глас варианта, който щеше да я накара да му се подчини: заплахата да отведе Алисдър от нея беше последната му възможност и негово право. Освен това искаше тя да се разкае и наистина да го пожелае.
Джоана измъкна ръкава на ризата си.
— Или иначе ще ме нараниш?
На китката й имаше белег с големината на палеца му. Значи това се криеше зад гнева й. Въпреки че се чувстваше виновен, той беше принуден да каже:
— Не те боли, а и не съм го направил нарочно.
— Не всички рани са видими, Дръмонд. Думите могат да бъдат също толкова болезнени, колкото и ударите. И те остават за дълго.
В негово отсъствие беше започнала и да размишлява задълбочено. В отговор той вдигна китката й към устните си и целуна белега.
— Никога не съм искал да те наранявам. Съжалявам, Клеър.
Тихо и колебливо тя попита:
— Заклеваш ли се, че никога повече няма да постъпваш така?
Той беше започнал разговора с надеждата да измъкне извинение от нея, но това беше преди да разбере колко дълбоко я е засегнал с липсата си на контрол и колко много не й харесваше мисълта, че го иска.