Сестра Маргарет беше готова веднага да откаже, но се поколеба заради молбата в гласа на дъщеря си. Джоана беше способна да ръководи имението не по-зле от който и да е мъж. Беше справедлива в преценките си и честна в действията си. Никой не я познаваше в Дъмфрис, имението лежеше на границата между Англия и Шотландия, далече от абатството Скарбъро и още по-далече от замъка на Макуин.
А и тя заслужаваше свой собствен живот. Само едно нещо възпираше сестра Маргарет. Преди години Едуард беше сложил клеймо на Джоана и Клеър с горещо желязо и ги беше обявил за повереници на короната. Тъпият меч, не по-голям от палец, символизираше победите на Едуард I. Единственият проблем беше, че клеймото на Клеър беше право, а на Джоана — обърнато.
— А клеймото? — попита сестра Маргарет. Ръката на Джоана се стрелна към рамото й.
— Съпругът на Клеър ще бъде обесен. Кой ще го види?
— Така е — съгласи се сестра Маргарет. — Но може да е опасно. Ако някой, който познава Клеър, посети имението, ще те разкрие.
В погледа на Джоана проблесна познатата самоувереност.
— Семейство Стейпълдън ще дойдат с мене. Те познават цялата фамилия Макуин. Ако някой от шотландците се противопостави на краля и дойде в Дъмфрис, Бърти ще ме предупреди. — Тя попи потта от челото на сестра си. После с характерния си властен глас добави: — Ще се погрижа синът ти да стане добър човек, Клеър.
Клеър затвори очи и се усмихна.
— Няма да успееш. Ще го научиш да ругае и да пропуска литургията.
По бузите на Джоана започнаха да се стичат сълзи. Увереността й беше разколебана.
— Ще му кажа, че ангел го е оставил на прага ми.
— Поне няма да ти се наложи да се разправяш с баща му — прошепна Клеър.
Някаква свещ започна да пращи, малкият пламък се бореше да не изгасне. Каменните стени сякаш притискаха сестра Маргарет. Как стана така, че в един ден трябваше да предаде едната си дъщеря на Бога, а другата да изпрати в неизвестността? Отчаяна и решена да задържи поне едната, тя възрази:
— Джоана, но ти почти нищо не знаеш за Клеър и лорд Дръмонд.
— Не е вярно. Тя ми разказа всичко, което трябва да зная за вожда — отвърна Джоана. — Ще отгледам Алисдър с вярата, че баща му е бил истинска легенда сред своите, макар да зная, че това е лъжа.
— О, Джоана, нищо не си разбрала — каза Клеър която вече беше толкова близо до смъртта, че едва си поемаше въздух. — Дръмонд изобщо не е лош. Той мрази само мене. — Тя затвори очи и въздъхна — И с основание.
ГЛАВА ПЪРВА
Седем години по-късно
Феърхоуп Тауър
Вратата на кухнята се отвори.
— Дошъл е някакъв непознат, господарке — изрече портиерът Амори, така задъхан, сякаш беше пробягал целия път от Карлайл дотук. — Твърди, че ви е съпруг.
Джоана се обърна толкова бързо, че широкият маншет на връхната й дреха закачи глинения съд с мед. Като се бореше с паниката, тя изправи гърнето, преди лепкавото му съдържание да се разтече по пейката. Ако не беше страхът в погледа на прислужника, тя щеше да го обвини, че си прави шеги с нея.
— Нищо друго ли не каза?
Амори се намръщи.
— Каза само, че името му е Дръмонд Макуин.
Дръмонд Макуин беше мъртъв, обесен преди години от крал Едуард I. Не беше получила официално извееше за екзекуцията му, но тя и не очакваше съболезнования от краля. Известно беше, че Едуард I е безмилостен към враговете си. Пристигането на този натрапник изглеждаше странно точно в този момент, след като старият крал беше умрял предишната година. Новият крал, синът му Едуард II, беше коронясан наскоро.
Вероятно мъжът си правеше някаква шега или се надяваше да спечели нещо, представяйки се за неин съпруг. Съвсем скоро щеше да разбере, че вдовицата Макуин не е лесна плячка за мошеници.
— Не се притеснявай, Амори. Покани го вътре. Кажи на Евелин да му поднесе бира, но да не разговаря с него. И не внасяй багажа му.
— Да, лейди Клеър. — Той се поклони и се обърна.
Джоана беше отговаряла на това име толкова дълго време, че то вече звучеше съвсем естествено. Не съжаляваше, че е изгубила своята идентичност — като прие името на Клеър, тя беше запазила спомена за сестра си жив. След като вече бяха изминали седем години, Джоана беше убедена, че така следва и собствената си съдба.
Портиерът спря.
— Какво да правя със слона му?
— Кое?
— Слонът му. — Слугата сложи ръцете си от двете страни на главата и размаха пръсти. — Масивно животно с огромни уши, хобот колкото миналогодишния Бъдник и очи като мъниста.